"Виенска кръв" - елегантна и забавна

Проф. Боянка Арнаудова

В юбилейния - 65-и, за Музикалния театър "Стефан Македонски" сезон бе включена и премиера на последната оперета на Йохан Щраус-син. С "Виенска кръв" театърът вече има в репертоара си и четирите популярни музикално-сценични опуса на великия Щраус.
"Виенска кръв" е творба със странна съдба. Композиторът е бил твърде болен и възрастен, когато му предлагат ангажимента - три месеца преди премиерата й, на 25 октомври 1899 г., Щраус-син умира. Естествено, нямал нито сили, нито желание да композира, но след като се запознал с либретото и за да помогне на своя стар познат, в тогавашния момент - директор на Карлтеатър, се съгласява на компромис. Той дава право да се използват негови творби като основна тъкан на бъдещата оперета. Подбора прави Адолф Мюлер-младши, композитор и капелмайстор на Театър ан дер Виин, комуто е възложено да състави творбата. Нелека е задачата му - да комбинира, компилира и свързва текст, фабула, с вече създадена музика. Принципно този модел е характерен за балета на ХVттт и донякъде на ХтХ век, но отдавна неприемлив за операта. Идеята на директора на виенския Карлтеатър е чрез името и музиката на Йохан Щраус-син да се спаси от фалит. Режисьорът на театъра Виктор Леон, съвместно с поета Лео Щайн, са измислили история, твърде банална и в духа на виенските салони от епохата. Любовни игрички, незначителни конфликти в едно миниобщество на благородници - провинциален немски граф дипломат и жени от ниската класа (танцьорка, моделка), графиня и министър, със задължителния за оперетата бал в дома му, където конфликтът се разкрива. И още - много танци... Накратко, нищо оригинално - не е учудващо, че премиерата във Виена е минала безславно. Както и в развръзката, която носи елементарна морална поука. Получил се е някакъв омлет, в който има по малко от "Дон Жуан", от "Сватбата на Фигаро" и други подобни сюжети.
Закономерно новата творба е лишена от драматургическа цялостност, образите са без особено развитие; донякъде е изключение граф Цедлау; ясно личат парчетата, от които е съшито цялото. Един музикален пачуърк, в който цветността и жизнеността идват от музиката на Щраус-син - сбор от най-популярните му валсове и полки, познати на света и от новогодишните концерти на Виенската филхармония. Всъщност именно тази твърде хлабава и твърде изкуствена връзка между музика и текст създава големи проблеми и изисква от постановчиците умение и усет към жанра. Още повече, че в оригиналния, непреведен вариант текстовете спасяват и запълват инак много очевадни празнини в драматургията.
В това отношение заслужава да се изтъкне не само режисьорската разработка на проф. Румен Нейков (в кариерата му това е 78-ата постановка!), но и работата му по отношение на говорно-текстовия материал, който е редактиран от него. Режисьорът отново показа не само пристрастието си към жанра, но и умело преодоляване на недостатъците, пробойните в драматургията. Румен Нейков е заложил на максимално изчистена от бутафория сцена, на въздействието на музиката и на елегантната игра на артистите си. Избегнал е трафаретните пози и разчертавания на сценичното движение и се е пазил от рутината и баналността. Пестеливо и смислено е контактуването между героите, без гротескност и карикатурност. Идеите му са проектирани и в сценографията: художник на декора Евгения Раева, на костюмите - Цветанка Петкова-Стойнова. Много добро е решението с различно подрежданите и разрисувани пана, подсказващи мястото на действието, както и трите беседки - от трето действие, градината на казиното в Хитцинг. Красиви, богати костюми, допълващи представата на зрителя за Виена от средата на ХтХ век. Специално ще отбележа музикалното ръководство на Найден Тодоров, който веднага ме грабна с темпераментността си, с майсторските контрасти, с отличните темпа и нюанси в динамика, фразировка, ритмика, което компенсира в голяма степен бледността на драматургичното действие. Оркестърът на Музикалния театър звуча пълноценно, с много нюанси и хубав звук. Винаги е много плодотворно за театрите да обменят диригентите си - това и разнообразява, и обогатява състава и публиката. Приятни и красиви са и танците на балета в хореография на Антоанета Алексиева; хорът с диригент Людмил Горчев звуча ефектно и цветно.
В главната роля на граф Цедлау Богомил Спиров  игра и пя елегантно, музикално и създаде отличен вокален образ на провинциалния Дон Жуан. Пленен от динамичния живот в имперския град, той се опитва да запази работата си на дипломат и главно - удоволствието да има трите си жени. Изискан и със светско лустро, но без достатъчно волум на гласа бе княз Ипсхайм-Гинделбах на Венцислав Динов.
Най-яркото присъствие в спектакъла (на 22 май т.г.) бе великолепната Добрина Икономова. С графиня Габриеле тя отново се представи като отличен музикант, певица с красив, поддържан глас, в който всеки тон е осмислен и цялото му темброво богатство интелигентно се използва за пресъздаване характера и особеностите на партията. Една истинска примадона на Музикалния театър! Мариана Арсенова като демуазел Калиари беше ефектна, но се усеща гласово напрежение, респективно не много приятна за ухото острота във високия регистър, особено в ансамблите. Пепи Плайнингер, момичето, което представя рокли в шивашките магазини, беше изпълнена от приятната и жизнерадостна Зорница Дамянова, а тенорът Стефан Петков с въодушевление и хубаво пеене представи камериера Йозеф. В малките роли Румен Григоров (княз Битовски) и Тодор Велков (войник) допринесоха за хубавите впечатления от спектакъла, който създава настроение и е удоволствие да се гледа и слуша.