Венец на моралната деградация

Проф. Михо СЕМКОВ   

    Хората от моето поколение (над 80 г.) повече от 25 години са подложени на психическо напрежение заради шокиращите събития в България. Детството ни премина в годините на Втората световна война, антифашистката съпротива и трудните следвоенни години. Поколението ни беше в авангарда по изграждане на инфраструктура, икономика, духовност през втората половина на ХХ в. Само за четири десетилетия страната беше преобразена и започна да мери ръст с развитите европейски държави.
На нашето поколение съдбата отреди да преживее и най-голямото разочарование, мъка и страдание от престъпното безумие - съзнателно и целенасочено разрушение, разграбване и унищожаване на всичко, сътворено с усилията на целия народ. В резултат на безогледните варварски действия след 1990 г. и в годините на прехода към "демокрация" страната беше срината. Сега в Европа тя е най-бедната, най-болната, най-корумпираната, с най-висока смъртност и заболеваемост на хората, страна с най-бързо намаляващ брой на населението. Освен огромната разруха в икономиката, настъпи срив в духовната сфера - неграмотност, изчезване и подмяна на духовни ценности и нравствени добродетели, наркомания, организирана и битова престъпност. Това не е измислена апокалиптична картина, а реалност. Дори сега, когато пиша тези редове, от телевизионния екран съобщават, че трима ученици от софийско училище са настанени в болница с опасност за живота след употреба на наркотици. Следва новина, че са стреляли с гранатомети по колата на известна личност.
Венец на моралната деградация и неистовата жажда за докопване до властта са проведените на 25 октомври избори за местна власт. Медиите ни заляха с позорни факти за масово купуване на гласове, манипулиран вот, изнудване, фалшифициране на протоколи и пр. Когато нормален човек гледа, слуша и наблюдава случващото се, не може да разбере в кой век и в джунглата на кой континент се случват тези

позорни за нацията събития

Толкова ли няма в страната политически сили, хора с интелектуален потенциал, воля и енергия, които да се преборят със злото. Има такива партии, има такива хора. Истината е, че в тази безмилостно жестока борба засега побеждава злото. В първите редици на битката за извеждане на страната от нетърпимата ситуация би следвало да застане БСП. Тази партия има зад гърба си 125-годишна история - периоди на ожесточени кървави борби и на съзидателен труд.
Авторитетът, уважението и респектът на обществото към БСП трябва да идва преди всичко от каузата - социална справедливост и създаване на общество, в което материалните и духовните блага ще се ползват от всички хора, а не само от кръг "богопомазани". За постигането на тази цел от редиците на тази партия излязоха безброй борци, които жертваха живота си. Позволявам си да спомена четири имена. Първото е не толкова известно на широката партийна общественост - на баща ми Семко Михов. За мен то е най-милото, най-скъпото, най-безценното. Защото не само ме е създал физически, но с прекрасния си личен пример за огромна обич към семейството, хората, трудолюбие и

вярност към идеали и нравствени добродетели

допринесе за формирането ми като човек.
Семко Михов взема активно участие в антифашистката съпротива като ятак на партизаните от отряд "Чавдар". На 19 декември 1943 г. в двора ни нахлу група озверени полицаи и сред техните викове и крясъци цялото семейство излезе на двора. Трима полицаи се нахвърлиха върху баща ми, събориха го на земята, започнаха да го бият и завързаха ръцете му отзад. Когато със завързани ръце и окървавено лице той се наведе да целуне за сбогом мен и по-малкото ми братче Васко, полицейският началник го блъсна с приклада на пушката и каза: "Да си мислил за тях, когато си тръгнал да събаряш царството, а не сега!" Баща ми спокойно и твърдо отговори: "Защото мислех за тях, за тяхното бъдеще, затова тръгнах да събарям това царство кърваво и грешно!" След 11 дни, на 31 декември 1943 г., той беше разстрелян без съд и присъда заедно с 16 негови бойни другари на Арабаконашкия проход.
Второто име е на бащата на моя приятел Владимир от сиропиталището "Млада гвардия". Когато на осъдения на смърт Йордан Лютибродски предлагат да се откаже публично от партията и комунистическите идеи и ще отменят смъртната му присъда, той непоколебимо отговаря: "По-добре мъртъв, но жив за партията и класата, отколкото жив, но вонящ политически труп!" След което увисва на бесилото.
Третото име е на Антон Попов, разстрелян на 23 юли 1942 г. в Гарнизонното стрелбище в София. Неговото име е синоним на кристална душевна чистота, неизмерима любов към хората и безгранична вяра в своите идеали. Само час преди разстрела му в прощално писмо до близките си той написа: "Умирам за един нов свят, който ще огрее с такава силна светлина, с такава хубост, че моята жертва за него е нищо. Утешете се с това, че за него умираха милиони - в хиляди битки на барикадите и на бойния фронт. Утешете се с това, че умирам за правдата. Утешете се с това, че нашите идеи ще победят."
Четвъртото име е на увенчания със световна известност поет Никола Вапцаров, разстрелян също на 23 юли 1942 г. в Гарнизонното стрелбище. От неговото безценно творчество ще използвам само няколко строфи:
    "Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!"
Неговата велика мечта е милионите унизени, оскърбени, онеправдани хора да се освободят от неправдата (отровната плесен) и да възкръснат за нов живот. За съжаление седем десетилетия след разстрела му отровната плесен продължава да трови обществото. Нещо повече - тази "плесен" прониква и в неговата Партия, на която той е един от морално-етичните непоклатими стълбове. Плесента се прояви чрез тези, които не бяха влезли в нея по идейни подбуди за реализация на нейните цели, а користно. Те започнаха да напускат Партията като плъхове, без да разберат, че

нашият "Титаник" никога няма да потъне

Най-последователно във времето отровната плесен изби чрез ренегатството. Всяко идиотско деяние има философско оправдание. Така и нашите ренегати намират различни обяснения за своето предателство. Истинската причина обаче е, че търсят нова среда чрез създаване на нови партии, движения и т.н., чрез които неконтролирано да се домогват до постове във властта или безконтролно да трупат богатства. Пример за това бе създадената още в началото на прехода Евролевица. На по-късен етап се появи партия "Движение 21", а върхът на айсберга отбеляза АБВ. Създателите на тази партия, заемали най-висшите държавни и партийни постове благодарение на скромните и верни членове на БСП, днес "ръфат" месо от партията-майка. Техните действия се поощряват от реакционните и агресивни сили в страната с една цел - да се унищожи истинската лява партия, като се разпокъса на многобройни крилца и перца.
Определена вина за това състояние носи и ръководството на БСП. То като че ли не може да осъзнае историческата си отговорност в годините на прехода - не само да съхрани партията, но да я превърне в реален, всепризнат авангард на борбата за социална справедливост. Да се надяваме, че ще се намерят партийни хора - решителни, отговорни, духовно извисени, които да изведат БСП и обществото от застоя.