Важното е, че ги е имало и че ги помним

Някой беше казал, че е дошло време да се събират камъните, а не да се разпиляват. Сигурно не е живял на Балканите. Тук събирането не става лесно, освен ако не е родово. От десетилетия на различните събори на българо-македонската граница роднини и приятели пият бира заедно, похапват кебапчета и плескавици, говорят си на един език без проблеми, купуват близалки на децата и си обещават с набъбнали езици нови срещи и веселба. А после, прибирайки се у дома, слушат и четат как държавата на същите роднини "краде история" и изкривява историческа истина, а другите се чудят дали наистина дедите им са наследници на воините на Александър Македонски или са онези, които са воювали за независима от османците държава, която по чужда воля е останала разединена. Властите на едните издигат достолепни паметници, градят музеи и организират изложби, за да открият идентичност и защитят граници, които сами трудно биха опазили. Другите пък се сетиха, че щом историята е тяхна, време е да си я увековечат също с паметници и чествания на същите исторически личности, позабравени в годините на прехода по чисто икономико-образователни причини. Защото се оказа, че младите не знаели историята, не познавали героите, градили държавността от създаването на България. Така се срива народната памет и духовната спойка сред народа.
Народ, който се е простирал на "три морета", после се свил около Балкана между Дунав и Родопа, а сега гради демокрация и изнася чедата си по цял свят, главно зад Атлантика. Но винаги има просветление, когато ножът опре до кокъла и когато единствената опора в период на свирепи промени и продажни властници се оказва гордостта от велико минало и надеждата, че щом тогава сме го можели, защо да не можем и днес.
Забележително е, че 1000 години след смъртта на цар Самуил, неговото дело и заслуги за съществуването на Първото българско царство, а оттам и за оцеляла през столетията България ще получат достойна почит от страна на наследниците. И около Вардара, и около Пирин, Рила, Черно море, Дунав и Тракия. Независимо, че отново ще се чества разделено и който както го разбира. Първо у нас на 29 юли в Национален парк-музей "Самуилова крепост" край Петрич бе отслужена панихида в памет на загиналите в битката при с. Ключ, където в подножието на Беласица Василий ІІ Българоубиец е обкръжил войска на Цар Самуил и след седмица свирепи боеве е спечелил битката. Самуил се спасил, но част от воините му са пленени и ромеите говорят за 15 000 души, но те по традиция преувеличават. Дори и да са само 1500, съдбата им е толкова жестока, че остава през вековете в историята като зверство, накарало сърцето на цар Самуил да спре завинаги.
Съществува българска легенда, че в тила на Самуиловата армия е бил отряд на Никифор Ксифий, родом от Старозагарско, който като дете е бил отведен в робство в Константинопол, обучаван и после направен военачалник при Василий ІІ. Негов брат, обаче, е воювал на страната на Цар Самуил и е бил сред ослепените по заповед на Василий ІІ пленени войници. Балкански истории, които често са се случвали и в доста по-късни времена. На паметника с ослепените войници в София има цветя, на 29 юли там сведоха глави достолепни хора, които познават, помнят и ценят родната история.
През октомври ще се чества и 1000-годишнината от смъртта на Цар Самуил, ще се открие негов паметник, ще се припомнят делата му, битките му, посланието му към българите да отстояват своята независимост, въпреки безнадежността на ситуациите. Ще има научни конференции, изложби, книги и всичко в името да се съхрани онова, което ни е крепило в нелеката ни съдба под чужди владичества. Само 4 години след цар Самуил, т.е. през 1018 г., България попада под византийско господство, и то за близо 200 години. 1000 години са се навъртели след смъртта на Самуил, но нас ни има и се оказва, че все още имаме памет за царство и господарство, за битките, които сме имали, за да можем за оцелеем през вековете, а образът на цар Самуил си остава сред плеядата наши владетели, които поставяме редом до Борис Покръстител, цар Симеон, цар Иван-Асен ІІ, цар Калоян.
Не си заслужава да се взираме надълбоко в писанията на някои македонски медии и учени в Скопие, които се чудят от кои кладенци вода да черпят, за да разграничат в случая цар Самуил и битките му от българската кауза по онова време. Илинден също ще си честваме сами. Няма нужда от помпозност, от много слова, когато става въпрос за дейците на ВМРО във времената на Илинден, които са дали живота си за Отечеството. Важното е, че ги е имало и че ние ги помним. Сигурно можем и паметници да им изградим, нови, из цялата страна, на всички, които са милеели за майка България. Сигурно можем и паметна плоча да поставим с имената на личностите, които са се родили в земите на днешна Македония и Гърция и са отдали сили, енергия и живот в полза на стара България. Ще се намери ли достатъчно място? Струва си да градим тук, а не да гледаме как го правят в Скопие. Защото там напоследък се строят не само паметници, но и джамии... големи и все по-големи, на пъпа на Скопие, както се казва.  Съобщенията, че в Чаир ще се намира най-големият нов религиозен храм с ислямски център в Македония е сигнал, че зачитането на етнорелигиозните свободи може да се изроди и във влияния, които паметниците на Самуил, Юстиниан, Кирил и Методий, Александър Велики и пр. няма да спрат.
Няма смисъл от дебати кой кой е и какъв е бил. Хаби се енергия за "пусто-защо", както казваше баба ми, македонката. Нейната българщина няма нужда някой да я разбира или анализира. Има граници, има събори по тези граници, има правила на играта, на европейската. Който както иска да се припознава, само да не му се пречи. Поколенията ще се сменят, може и договор за добросъседство да подпишат, важното е да ни има и да сме такива, каквито ние искаме. Че държави взеха да изчезват, нови да се създават, народи се избиват - а ние говорим на един език, мечтаем еднакво за добър живот, харесваме еднакво и Охрид, и Рилския манастир. Ако днес не сме заедно на общи празници, утре ще бъдем, убедена съм. 
Нашата държава е правила грешки в близката история по отношение на политиката ни към Македония. И все ние сме били потърпевши в крайна сметка. Дошло е време камъните да се събират, а не да се разпиляват. Пък който го може.