Вапцаров - поет на България и света

Васил ДАЧЕВ

Казвам се Кирил Анастасов, от Варна, на 80 години съм. Авторът на текста, който ви изпращам, е мой приятел. Казва се Васил Дачев, инженер-корабоводител, завършил Вапцаровския випуск на Морското училище във Варна.
Ще се радвам, ако чрез страниците на нашия любим вестник повече хора станат съпричастни с темата, която той разглежда.

В съкровищницата на своята душа всяка майка носи любовта, радостите, грижите и болките, с които е откърмила чедото си. В събирателния образ на Майка България, в амвона на признанието се извисяват имената на възрожденските майки Баба Илийца, Баба Тонка, Баба Елена Вапцарова и хиляди други, готови на саможертва в името на чедата си и идеите, които изповядват. Затова тези имена са вечни и свети като икони.
Отплава в историята век, когато Пирин роди Никола Вапцаров - човека, написал "Песен за човека" и сам до последния си дъх изживял живота си като песен. Как човешки звучат прочувствените стихове, които той написа за своята майка:
"Колко всички майки си приличат в света.
И сърцата им как са еднакви."
Има и други свети неща: родолюбие, патриотизъм, любов към идеи и свобода и личности, отдали живота си за човешко добруване за реализирането на мечтите си. Те се предават като щафета от поколение на поколение и осмислят живота на хората - така както Вапцаров ни завеща в поезията си.
През 2009 г. българската общественост отбеляза стогодишния юбилей на големия син на Майка България - Никола Йонков Вапцаров. В юбилейните дни на Моряка отново препрочетох безсмъртните му стихове:
"Аз паднах, друг ще ме смени и толкоз...
Какво тук значи някаква си личност?"
Прости ми, поете, но изминалите години доказват, че личности като Вапцаров са значими със своя човешки заряд, извоювали безсмъртност и нужни и сега на хората, които милеят за човешкото добруване. А

годините ме връщат в далечната 1953 г.

когато най-многочисленият випуск в историята на Морското училище завърши своята подготовка и отплава с вапцаровска вяра в живота - по морета и океани, с несбъднатите мечти на поета:

"Ние искахме нещо огромно, далечно,
Ние искахме кораби като планини,
Ние искахме далечни морета..."
Имала майка, имала... синове.

Випуск 48-и на Висшето военноморско училище "Никола Йонков Вапцаров"

завърши с отличен успех подготовката си и пристъпяше към присвояването на първото си офицерско звание. Миг желан, тържествен, очакван с вълнение и гордост, че щастливо плаване в живота щеше да ни пожелае голямата българска майка баба Елена. Група курсанти от нашия випуск отпътува за Банско, за да придружава до Варна майката на патрона на училището ни.
Обществеността на Варна я посрещна с букет незабравки в памет на делото и подвига на непрежалимия й син.
В предшестващите на офицерското ни производство дни планетата живееше под ореола на събитие, извисило авторитета на родината ни - през 1952 г. Световният съвет на мира удостои посмъртно с Почетна награда за мир Никола Вапцаров - единствения българин, носител на престижното звание. Под историческия документ личат имената на Пабло Пикасо, Артур Лундквист, Жоржи Амаду.
При тържественото връчване на голямата награда баба Елена Вапцарова произнася прочувствено слово.
Да си припомним някои от нейните хуманни слова:
"... Нека работим така, че никога вече да няма майки с черни забрадки. Защото мъките от войната са големи за всички прости хора. Те са най-тежки за майката. Очите на майката, чието чедо е покосила войната, никога не пресъхват..."
И още: "Никога няма да забравя свидния ми Никола, когото изтръгнаха от моите прегръдки, за да го надупчат с куршуми..."
Баба Елена Вапцарова е банскалийка, природно надарена с висока култура, завършила Американския протестантски колеж за библейска учителка, сърцата българка, облечена в черен сарафан, която след разстрела на сина си вълнува обществеността по световни форуми с призива за мир.
И с черна забрадка приема посмъртната слава на сина си.
Да си припомним още няколко мъдри нейни слова, произнесени на Конгреса на привържениците на мира във Варшава:
"... Ние с майката на Зоя Космодемянская си дадохме дума никога вече да няма майки с черни забрадки!"
В жарките августовски дни на 1953 г. в лагера на Морското училище край езерото при с. Звездица цареше празнична обстановка в очакване на видния гост. На мястото на изградените от нас землянки, със стени от плетени клони и глина, в които калявахме суворовската дисциплина, срочно трябваше да издигнем по-представителни кирпичени землянки, съответстващи на порасналото ни самочувствие на бъдещи офицери. Кирпичите замесвахме ние, изпичахме ги край брега на езерото и всяко утро за утринна физзарядка изкачвахме по хълма строителния материал на по-сръчните курсанти. Лагерът, прегърнат от зеленината на Франга баир и флаговете на военноморския флот, бе готов да посрещне скъпата гостенка.
Строени на плаца в парадни униформи, комендантът на лагера капитан трети ранг Емил Жечев посрещна с рапорт баба Елена и Бойка Вапцарови, придружени от зам.-началника на  училището капитан първи ранг Парашкевов. Баба Елена, облечена в черен сарафан и пиринска престилка, застана пред строя, целуна един от курсантите и обградихме в кръг гостите. Един от отличниците на випуска - курсант Спасов, приветства с пламенно слово знаменитата майка. В отговор тя цитираше стихове от своя син. С изключителната си нежност и скромност тази мъдра и сърцата жена остана в паметта ми с думите, които и днес не забравям: "... Учете се, пливайте в морето и в морето на живото."
Тези дни се превърнаха в

паметни за курсантите

Понесе се мълва, че баба Елена ще осинови 48-и випуск на училището. Решението вероятно бе продиктувано от обстоятелството, че над 350 възпитаници завършиха обучението си с общ отличен успех и производството ни бе назначено за 23 август - деня, в който Моряка, поетът, антифашистът Вапцаров отплава в океана на незабравата.
Този ден дойде. На плаца на военноморската база Варна в парадна униформа и карабини "За почест" с ура посрещнахме баба Елена и командването на флота, които се качиха на борда на ескадрения миноносец "Георги Димитров". От мостика тържествено прозвуча заповедта на министъра на отбраната за присвояването ни с офицерско звание. От курсанти в миг се превръщахме в лейтенанти и поехме на плещите си задължения за охрана морските граници на родината, морската ни индустрия и търговско корабоплаване. Още нестихнало командното ура, когато възгласът ни изригна като гейзер след думите на командващия флота: "За постигнатите отлични показатели по учебната, бойната и политическа подготовка на випуска се присъжда званието Вапцаровски!"
Първият човек, който ни поздрави с удостояването, бе баба Елена. От простото й слово запомних обръщението й към нас - "Синко". И до днес, толкова години след производството, ние честваме тържествено мига на осиновяването и

гордо носим името Вапцаровски випуск

А и световната общественост прие поета като герой на хуманизма и патриотизма. При връчването на наградата представителката на Световния съвет на мира, писателката Жермена Ив Фарж, заявява: "Вапцаров е една от най-чистите, най-благородните фигури в борбата за свобода и мир."
Писателят Арис Диктеул заявява: "Аз не познавам друга поезия, която да излъчва толкова силна топлота, човечност... И колко вяра в човека и неговото бъдеще..."
Румънският писател Георге Дину е още по-категоричен: "Вапцаров не е само поет на българския народ, а един от големите поети на нашата епоха..."
В следващите срещи с брата на Вапцаров Борис и сестра му Райна научихме подробности за скромния и удивителен живот на баба Елена, която лично подрежда дома си, превърнат в музей на Вапцаров. Оня дом, в който е посрещала и гостила и цар Фердинанд, и цар Борис, останали слепи и глухи към нейната молба за справедлива присъда към човека, не пожелал милост.
А сумата от наградата от Световния съвет на мира и от правителството на България баба Елена изтегля от банката заедно с личните си спестявания, завързва парите в забрадката си и ги "изсипва" на масата на председателя на кооперативното стопанство в Банско.