Въпрос с повишена трудност

На българо-турската граница отново са се наредили дълги опашки от ТИР-ове. Комшиите са в политико-икономическа криза и няма начин тя да не рефлектира и върху нерешени с години проблеми. Явно този път нашата страна проявява необичайна твърдост в отстояване на интересите на родните превозвачи. Това не облекчава принудителния престой по границата на десетки шофьори и води до загуби. Въпросът има и друга страна - човешка, която опира до дребните неща, които ни карат да се срамуваме, когато приближим Калотина или Капитан Андреево.
Нормално е камерите на националните телевизии да са на границата и да отразяват поредния епизод от транспортно-икономическите спорове между България и Турция. Наред с дългите опашки от чакащи коли се вижда и цялостната картина. Сякаш сметището на някое селище се е преместило на границата. Всичко около безкрайните автоколони е зарито от боклуци, а камерите не показват, че липсват тоалетни или читави места за отдих и покупка на храна. На самите граници има кръчмички тип "барака", в които по отколешна традиция се продават вчерашни кебапчета или разредено кафе.
Магистрала се строи и сигурно ще промени нещата, но хората живеят и работят сега. А никой не е успял години наред да създаде прилични условия и онази организация, която да ги кара да останат търпеливи, докато границите ни придобият европейски вид. Онези, които са свикнали на европейската цивилизация, гледат със снизхождение и ирония, а нашенци плюят на поразия държавата. За кошчета или химически тоалетни не се изискват кой знае колко средства. Да се чака завършването на магистралите означава просто, че мръсотията не е само по пътищата.
Стоящите на групички служители, които едва ли някой е видял да се усмихват, споделят понякога преживяното с преминаващите границата хора. Едва ли е тяхно задължение да се грижат за хигиената, но дали някога са информирали шефовете си за погнусата на пътниците от мръсотията? Да не говорим, че поставените преди години знамена на високи пилони вече плачат за подмяна. Да споменаваме, че тесният и лош път и до двете граници е слабо осветен, липсват указателни табели, а затворени или изоставени павилиони и търговски обекти са с вид на бомбардирани сгради. Да не отваряме дума, че може да получим нова доза комплекс за малоценност, ако сравним видяното от двете страни на границата. Не е невиждано, просто е чисто.
Криза е. Всеки си гледа интереса. Онова дребното, битовизмите, е от години и не се знае чие задължение е. Мръщим се и бързаме да забравим. Мизерно е в душите, мизерно е и около нас. Само дето за това няма да има указания от ЕС. Каквото е около домовете ни, такова е и по границите ни. Отдавна никой не дава "сливи за смет". Децата ни не знаят тази приказка. Както и онази за неволята, която май може да реши поне проблемите с хигиената. Кой и как ще подаде импулс, без да се зове реформатор, за да стимулира хората да се погрижат сами за чиста среда около граничните пунктове, по цялата ни държава? И това ли е въпрос с повишена трудност?