Ванга - душа като струна над бездна

Рада ДОБРИЯНОВА


"Природата иска сичко! Било роза - навреме
секо нещо си чека времето и часот да се случи!"
Ванга


Запомнила съм една дидактична фраза, която моята баба обичаше да повтаря: "На хората не вярвай и не казвай лошо на човек!" От позицията на моя десетгодишен житейски експеримент тогава не можех да вникна в простия смисъл на нейните съвети, едва по-късно разбрах, че в думите й бе заключен класическият модел на вечната колизия между добро и зло, на онази прастара игра, в която в крайна сметка победители се оказваха онези, които диреха верността на собствената си душа, отхвърляйки лъжата, лицемерието и скудоумието, придавайки достойнство на своето човешко поведение.
И не беше ли това една от най-ярките характеристики, които бихме отнесли към петричката ясновидка Ванга? Леля Ванга. Феноменът, авторитетът, мирянката Ванга, намерила упование в Бог. Вселенският Бог.
Моите срещи с леля Ванга най-често биваха спорадични и съзерцателни. Понякога придружавах съпруга ми проф. Величко Добриянов при неговите посещения във връзка с подготовката на научна книга, съдържаща редица социологически експерименти, които впоследствие той анализира и завеща като богата фактология и извор на информация за идните учени, които ще доразвият и обогатят темата с нови открития за енергетични системи и най-вече с обяснение на установените емпирични данни, прогнози и процеси.
Откровено казано, мисълта "да ми гледа" не ме занимаваше толкова натрапчиво, колкото любопитството и желанието да я опозная, да проникна през мистичния облак, в който хората забулваха образа на гадателката. Струваше ми се, че зад акуратно забрадената й в светъл шал глава,

около нея витае скрита самата тайна

сякаш потулена в сухата южна тишина на Петричкото поле, където само ленивите бразди на минералните вади издаваха едва доловим ромон.

Мисля, че най-хубавите мигове с леля Ванга бяха, когато тя се шегуваше. Обичаше да ни пита за децата, докато седяхме на скамейката пред къщичката й в Рупите. "Да помагат!" - отсичаше тя със звънливия си глас, наподобяващ кънтящи тонове на ксилофон. "Да помагат! - я, там коня как помага на майка си!" - и сочеше младо конче, завързано за единия крак на пасящата наблизо кобилка. В тези мигове леля Ванга си почиваше от нескончаемата върволица хора и от постоянно бягащата край нея лента от сенки и светлини на невидими за нас духове. "Да играят сега, а после да учат езици!", така казваше. Когато наближи време да си тръгваме, леля Ванга ни подари люлка - от онези, които се поставят върху тревата или на веранда. Люлката беше много голяма, модерна, имаше сенник и меки възглавници за сядане. В нея спокойно можеха да се разположат поне четирима души.
- Но, лельо Ванге, къде ще я сложим тази люлка? В апартамента няма място - възрази съпругът ми.
- Ке я сложиш пред дюлата отпред на плочника и ке си гледаш нагоре Витоша!
Наистина, моите родители тогава имаха вила в полите на Витоша, която ние посещавахме през уикендите. Но как Ванга беше видяла точното разположение на двора, как беше разпознала, че дървото е именно дюла, как беше предусетила колко много радост на децата ще достави с този голям и щедър подарък, остана загадка за мен. Разбрах - леля Ванга носеше в гърдите си доброжелателно, топло и човеколюбиво сърце.
Друг път се случи да й занесем орехи, набрани от бащиния дом на моя съпруг. Бащиният дом отдавна вече не съществуваше, но старите орехови дървета продължаваха да обгръщат в дълбока сянка двора. Ванга зарови ръце в кошничката с орехите, започна сякаш да си играе с тях, първоначално мълчеше и само премяташе по някое орехче от едната в другата ръка, сетне леко и с много мек глас каза: "Майка ти обичаше много цветята! Я го! - гледам: и петунии, и великденче, и хризантеми, цялата пътека през цветя минава..." И така тя дълго разказва на Величко за детството му с тази красива и работна жена - неговата майка, която бе починала, когато той е бил едва тригодишен. Умълчани, слушахме гласа на Ванга и бяхме

обладани от чувство на смирение

все по-ясно осъзнаващи, че сме станали обект на телепатна комуникация.
У мен тогава се породи още една мисъл, една радостна мисъл - ето, леля Ванга доброволно по свое желание започна да ни "гледа", значи тя ни приема като близки хора! Защото към най-близките си Ванга беше изключително всеотдайна, грижовна и отговорна. Тя искаше младите й наследници да развият своите способности, талант и високо да се образоват. Макар да бе самоука, Ванга поставяше знанието и науката на пиедестал. Чувала съм я да казва: "Добриянов, ние с теб работим с главите си!" И се смееше! Какъв заразителен и бистър смях имаше! За жалост, животът не й предоставяше достатъчно подобни мигове, от които тя се нуждаеше и заслужаваше. Животът й като цяло беше призван тя да носи тежкия кръст на посланик: да помага на хората в последиците от несъвършените им действия, разбити съдби, трагични инциденти, болести. Те я обсебваха с проблемите си. Тя ги покайваше, смиряваше, напътстваше. Беше като изцерителен извор за тях, макар да бе една от тях, но белязана със свръхестествена за днешното човешко съзнание дарба да общува и предава послания от невидимите, от духовете на починали хора, от техните космически енергетични тела. "Я го! Дойде тук - целият син!" - каза тя на моя съседка - "Мъжо ти.., той на стадиона ли беше? И там умре. Я го! Казва: бях на стадиона, когато инфарктът ме удари. Цигари ти носеше - обърна се Ванга към жената, - скъпи цигари!... Той пушеше ли, ма?" Не, отговори жената, само аз пушех.
Намирахме се в нашия софийски апартамент - голямо изключение за леля Ванга, защото тя не понасяше гъмжащия от хора и шумове град. Бръмчи главата ми, оплакваше се тя - ще се пръсне! Митко, нейният най-близък роднина, я успокояваше и се грижеше за нея с впечатляваща синовна обич и внимание. Предложихме гостоприемството си, не помня дали обядвахме заедно, или те бързаха както винаги да се връщат в Петрич, но запомних две практични неща от тази наша среща, които леля Ванга беше казала: "Маслото е убиец, а медът трябва да се джвака, по една лъжичка под езика полека да го смучеш, а не да го хвърлиш в стомаха като бомба! Хората не знаят и вода как се пие. Тя се джвака. Глътнеш една глътка и почиваш!"
Бях развълнувана и в моя дом остана задълго след това посещение да витае духът на леля Ванга. И едно желание - отново да я видя и да почерпя

мъдрост и сила от думите й

А те бяха понякога заплетени като судоку, сложни: казваха уж нещо ясно и категорично, а истинският им смисъл се изясняваше едва по-сетне, след известно тълкуване.
Стигайки до тези редове, се натъжавам, защото след тъкмо такова тълкуване, едва по-късно разбрах дълбоката същност на нейните думи при последната ни среща. Беше след един сеанс с т.нар. агент на телепатията, който водеше при нея проф. Добриянов. Когато приключиха с интервюто, моят съпруг попита леля Ванга: "Кажи ми, щом науката е добро дело, ще изучим ли ние с Рада нашите момичета, ще им дадем ли правилна посока в живота?" "Ке ги изучите!" - някак бързо и припряно отвърна Ванга. "Нема да мислиш за тех! Арни са деца и в гимназията ще влезнат..." И Ванга спря дотук. Не каза нито дума повече. Една година по-късно проф. Величко Добриянов почина. По-голямата ни дъщеря току-що бе започнала да учи в английската гимназия, а по-малката беше още в прогимназия. Децата загубиха грижовен и любвеобвилен баща, аз - етичен съпруг и приятел, науката - напредничав и светъл ум.
Знаех, и сега съм убедена, че леля Ванга беше видяла неизбежното. Но нейната вродена човешка деликатност и хуманна природа не й позволяваха да сее отчаяние у хората. Ако беше в състояние да помогне, използваше всички средства на строгия си и справедлив характер. Навярно по тази причина тя остава в моята памет жената-образец на вечни общочовешки добродетели, феноменално надарена да приобщава земните жители към световния Всемир. Нейната енергия и свръхвъзможности бяха насочени към постигане на истините в земното битие, към доброто и красивото, към високите качества на човешката личност. Духовната уродливост у хората органично я отблъскваше - това бе за нея затъмнение на човешкото съзнание. А със своите точни пророчества, осветени сякаш от Витлеемската звезда (смятана за пратеник от отвъдното още в предбиблейската езическа история на човечеството), Ванга можеше да достига до отдалечените пространства на съзнанието и мисловните убежища, подобно на средновековния шведски мистик Сведенборг, който твърдеше, че може да отиде до другия свят практически толкова пъти, колкото пожелае, че по този начин много често разговарял с небесните образи на хора, с които не би могъл да се среща на Земята. "А целият път е безкраен."
Каквито и "съюзници" да е имала Ванга във "виждането", каквито и непознати сили да са подбуждали нейните пророчества, каквито и телепатни прозрения да са съдържали диалоговите й комуникации, един факт е ясен: тези екстрасензорни проявления у нея никога не са бивали манипулационни, обратното - те бяха насочени към една цел: светът на хората, урожая на доброто и единението с Бога. В тази вяра Ванга виждаше неизчерпаемо бъдеще. Там нейният образ живее и днес. И оттам тя все още ни говори с кънтящия си като ксилофонови чукчета глас, с препратки от по-съвършен модел на разум, очаквайки от нас да приглушим всеки разрушителен канон в душите си и плъзгайки се по вибрациите на човешката любов и вяра да влезем в храмовете на своето духовно пречистване.


Официалното представяне на поемата "Говори с мен, Господи" от Рада Добриянова, посветена на Ванга, ще се състои на 19 октомври 2015 г., понеделник, от 19 ч. в литературен клуб "Перото" в НДК (вход - вляво от Билетния център). Литературното произведение ще бъде презентирано в съчетание с електронни инструменти и музика на Симо Лазаров.