Вълшебното възкресение на Майстор Златю Бояджиев

Нека върнем времето и се спрем за малко в есента на 1951 г., макар че тъкмо тази есен Златю Георгиев Бояджиев никога не би пожелал да нарисува. Той се прибира изморен и отпаднал от Димитровград. Там със силно главоболие дни наред е писал огромни букви и е изографисвал представителни лица върху обширни пана - украсата на Азотно-торовия завод. Казва на Цена - съпругата си, че се чувства зле и се унася в нездрав сън.
Бликащият от работоспособност организъм, здраво конструиран от природата, който винаги му е служил безотказно и вярно, сега го предава "от най-високо място"...  Сполетява го злото наказание на работохолиците - инсулт с парализа. При него парализа на десните крайници. За художник това е равнозначно на смърт! 
Приет в болница, две седмици лежи неподвижен, загубил говор, а и усещане, че присъства в живота. Край него неотлъчно е съпругата му. Тя не откъсва поглед от очите му, които единствено все още казват нещо. Цена, неостаряващата му жена, е свикнала да разпознава всяко негово желание по най-пестеливата мимика. Едно свиване на веждата не означава само неудоволствие, а казва и от какво е то. Помръдването на устните съдържа и великото учудване от това, че "Златю няма думи"...
Изгубил е благата си реч, приветливата си усмивка, възможността да общува. Все още диша, сърцето все още тупти и движи кръвта, за да поддържа ритъма и да гони небитието далече от този свише надарен мъж.
Един от лекуващите го лекари, д-р Янко Намичев, ще запише в спомените си, че пациентът е лежал отпуснат, изпаднал в постоянна сънливост, че е нямал желание да движи и здравите си крайници:
"Погледът му беше блуждаещ, нетърсещ и нежелаещ нищо. Непрестанно се опитваше да завие главата си с лявата ръка, може би да скрие очите си от светлината, която навярно го е дразнила. При опита да го закрепим седнал в леглото се катурваше на едната си страна, бързаше да възстанови хоризонталното си положение - навярно търсеше покой, за да запази мозъка си от излишни сътресения. Нямаше като че ли още никакъв съзнателен вътрешен подтик и желание за възстановяване. Само това инстинктивно търсене на покой".
Началото на възстановяването е извънредно трудно. Лекарските прогнози не са оптимистични, надеждите у близките му - плахи... Някои от лекуващите имат съмнение за тумор в мозъка и предлагат операция, но д-р Намичев успява да ги разубеди, като доказва, че става дума за масиран инсулт с типичната за случая афазия*. Проф. д-р Коста Заимов по-късно подробно ще изложи случая "Златю Бояджиев" в свое изследване и ще го включи в една колективна международна разработка в съавторство с френски специалисти, защото "афазията на този художник" наподобява случилото се с френския художник от испански произход Даниел Урабиета, известен с псевдонима Виерж (1851 - 1904), който прекарва инсулт на 31-годишна възраст и след възстановяването си започва да рисува с лявата ръка. (Неведоми са пътищата на провидението.)
Да се върнем в бялата стая при Златю. Никой все още не знае дали ще живее. Посещенията при него са забранени. Дори най-близките му приятели Цанко Лавренов и Васил Барака не могат да припарят до леглото му. Край него обаче денонощно е Цена. Когато ги няма лекарите, тя е всичко за болния. Проф. д-р Коста Заимов е записал, че след фаталните седмици се е забелязало проясняване на съзнанието, постепенно подобряване на общото състояние на организма, започнали да се възстановяват и "известни движения на десния крак".
Това е леко просветване в тъмната нощ. Просветване, но продължава дълго. Пациентът Златю Бояджиев напуска клиниката едва на 12 декември и се връща в дома си, където го лекуват с "медикаменти и рехабилитационни средства". Чак през април 1952 г. той започва да става от леглото и да прави по няколко крачки. Поддържа го Цена. Жената, която месеци наред му е разказвала кратки приказчици - като на малко дете, да не го измори; която го е милвала с поглед в часовете на отчаяние, давала му е кураж не само с думи, най-вече с поведението си:
- Хайде, Злати, крачка напред! Още една, още една, още една...
Злати прохожда отново. Да проходиш на 49 години - това не е шега работа. Цена вече се смее - Злати крачи сам. Помага си само с бастун. Изчезва и двойното му виждане. Само дето дясната ръка... Дали не би могъл да опита с лявата?...
Тя не смее да го изрече. Злати отново ще изпадне в раздразнение. Както в началото се развилнява от своето мучене - нищо не може да му се разбере. Мо-мо-мооо! Да-даа-даа! Поне "да-то" е ясно.
Колкото до Цена - тя всичко проумява. Рано е още - смята тя, рано... След санаториумите може би... 
Какво е загубил болният? Почти всичкото си мисловно богатство, пише в студията си проф. Заимов. Назовава отделни предмети от видимото - по-скоро перефразира понятията. Ма.. означава мама, ма-ко - малко, поно - пълно...
За него е неразбираем смисълът на пословиците.
Не може да пише.
Цена го научава да изписва собственото си име. И двамата празнуват успеха!
Господи, той вече има желание за работа! Не се ли е наработил Златю? Толкова години неспирно рисува и колко приложна работа е отхвърлил след себе си... Не го свърта на едно място, с бастуна почуква насам-натам, напуска дома, върви сам из улиците. Не обича обаче да го спират, да го питат едно и друго, нали не може да им отговаря... 
Така до онзи ден, когато майка му, старата, тиква в ръцете му блок и молив и застава замряла в поза - да я рисува. И Златю хваща молива с лявата ръка, неудобно е, естествено, необичайно е, малко може тази негова ръка, тя почти нищо не знае за онова, което така умело е вършила дясната...
Стотици рисунки - картини, портрети, композиции с безброй люде и гмеж от животни, колко островърхи хълмове е издигнала тази дясна ръка, колко равнини е опънала, а сега е неподвижно, мъртво сякаш, ръчище...
Цена и старата са удивени от приликата на портрета с майчиното лице. Те сияят от щастие -  Злати отново рисува! Уверени са, че това е неговото душевно спасение.
Усещането е грандиозно и не би могло да се предаде с думи. То е състояние, което заслужава да бъде отразено с музика. От този ден насетне България има отново художника Златю Бояджиев. 
От този ден насетне Златю видимо подобрява цялостното си състояние. Лекарите са приятно изненадани от чувствителното повишаване на жизнения му тонус и се радват на стремежа му отново да твори. Стремежът за творчество при него е органична същност и едва когато лявата ръка му "дарява първите картини", той се убеждава, че отново живее. И бърза да рисува - да не би втори инсулт да му отнеме тази възможност. Просто се втурва след сюжетите и образите, които му се изпречват на пътя. И отново стъписва медиците: необяснимо е как така след толкова загуби от болестта се е запазило умението да пренася върху листа и платното идеи. Сложни идеи!
Рисува "по иначе от преди". Интересно е мнението на Цена за тази промяна в художническия му натюрел:
"След боледуването той много бързо промени тоновете на картините си. Взе да предпочита по-светлите: охрата, жълтото, червеното - веселите бои. Когато беше здрав, той рисуваше по-тъмни картини, понякога дори в кални тонове, докато сега палитрата му се изчисти, стана светла, искряща".
Някои са на мнение, че това противоречи на състоянието му, но грешат, защото изпускат от вниманието си вътрешния му стремеж да замени тъжното, тъмното, с веселото, светлото. И промяната не е само в тоналността на рисунките му, тя е и във философията на изразеното. Онзи "разказвач на багри от селския бит" вече го няма, на негово място се е настанил философът, изразителят на сложни впечатления с езика на четката (като сполучлив заместител на езика на думите). Невъзможността да общува словесно е намерила компенсация и той показва потоци от художествени идеи.
Големият наш художник Цанко Лавренов, негов верен приятел до края на дните му, смята, че "вече не остава и следа от стилизацията, нито от загладената техника на фактурата". Казано популярно, изчезнало е онова, което е натрупано с годините в академията, и сега той рисува "на чисто". Като дете, което има дарба да рисува, но и знае как да рисува. Като порасло, че и остаряло дете.
След време критиците ще говорят за втори период от творчеството му, ще обсъждат с много думи отликите от първия му период, когато художникът е бил здрав и силен, ще се дивят на човешките възможности при толкова много загуби на здраве. Онези, които са по-навътре в материята, ще установят, че Злати изоставя симетрията и всички академични правила, за да се радва на художествения си произвол, подчинен на усета му за красота. Мнозина ще забележат, че той рисува с "неудържима фантазия" и взетото от действителността е смесено с фантастичното и причудливото в една малко странна, но приемлива хармония.
Неговите нови картини наподобяват приказки, разказани от вълшебник. Така например в конкретната уж "Зима в Бачково" той пренася къщи от селото на централния пад над селото - там, където всъщност ги няма, а и не би могло реално да ги има. Реално, но на платното действителността е друга.
Специалистите говорят и за комбинации от техники, които се съвместяват отлично, и най-важното - въздействат силно на зрителя. От този период са  шедьоврите му "Говедар", "На паша", "Стълпотворение", "Почивка", "Угари"... и още много други оригинални творби. Физическото му здраве е задоволително, макар близките му да треперят над него като над рохко яйце, той желае и може да пътува.
През 1962 г. е с Цена в Париж, настанили са се в скромния хотел "Бреа". Разхождат се по многолюдния Монпарнас, той често се спира и приседнал на тротоара, нахвърля в блока си поредната скица, прави "мигновени" портрети на минувачи и им ги подарява за спомен.
С поведението си понякога разсмива онези до него. Влезли са да обядват в артистичния клуб на бул. "Монпарнас" и той си поръчва... бял боб. Толкова много вкусни ястия, той - боб. Обича си нашенецът тази храница - "пази душица", и туй то!
Златю Бояджиев живее и твори още 25 години благодарение на всеотдайната обич на съпругата му Цена, обрекла отзивчивото си сърце на любимия мъж и прекрасен художник. За тази всеотдайна обич особено топло говори тяхната приятелка, писателката Невена Стефанова, авторка на "Книга за Златю Бояджиев" - едно ценно изследване на живота и творчеството на големия наш художник и в същото време едно проникновено есе за непреходното в изкуството.
Когато четях есето-роман на Невена, все едно живеех с художника и семейството му като техен квартирант и роднина, чувствах, че придобивам и дял в страданието, което съсипва очарователното, но и извисява оцелялото у "големия човек" Златю. Живеех с мисълта за силата на обичта. И не ми се "тръгваше"...

- - - - -
* Афазията е нарушение, при което е увредена способността за общуване. Обикновено тя настъпва внезапно, след удар или след нараняване на главата

х   х   х

От два дни в Софийската градска художествена галерия, ул. "Ген. Гурко" №1, е открита голяма изложба на Златю Бояджиев по повод 110 години от рождението му.


Със съпругата си Цена

Злати (вторият отляво) в компанията на Иван Фунев, Стоян Венев и Цанко Лавренов
 
"Брезовски овчари" - картина от първия му период

"Майка ми и братовчедка", рисувана след инсулта

"Говедари", рисувана след инсулта

На разходка с Цанко Лавренов

Пред своя автопортрет

Художникът дава автограф


"Езеро"