В зоологическата градина си наблюдател, а на лов, си вътре в природата

Разказано от Димитър Радичков,
син на Йордан Радичков
   
(Продължение от 8.11.2014 г.)

    Ще се опитам с няколко изречения да опиша ловните другари на баща ми.
Нямаше патица, която Емилиян Станев да не познава. Ако не знае каква е, я кръщаваше. Последните години, когато не можеше да ходи на лов, идваше вкъщи да види какво съм донесъл след излет. Гореше от любопитство да разбере какво става в полето, появило ли се е нещо ново.
Дончо Цончев беше най-добрият стрелец от групата. Имаше автомат "Ремингтон". На един лов удари с пет последователни патрона пет яребици. След което каза: "Тая пушка я махам. Не трябва да се убива много". И на другия ден я продаде. Не съм виждал друг такъв ловец. Невероятен стрелец беше.
Най-опитен от всичките беше Ивайло Петров. Пращаха ме да пътувам с него. Преди да тръгне, слагаше под езика си нитроглицерин, за да не му стане лошо. Все закъсняваше и винаги се губеше по време на лов. После ни обвиняваше: "Къде ходите?" "Всички сме тука, а ти къде си?" "Аз съм тука, в центъра на полето". Много беше забавен.
Поетът Анастас Стоянов беше най-амбициозният от тях. И той се цепеше и ходеше настрана. Съберем се, седнем да ядем, а той продължава да обикаля.
Режисьорът Методи Андонов беше много запален. Веднъж стрелял бухал в софийското поле. Има поверие, че е на лошо. След два месеца си отиде. Аз никога не съм виждал бухал в софийското поле. Не знам свързано ли е, но е факт.
Веднъж баща ми и Емилиян спореха дали в България има енотовидно куче. Появява се Дончо и: "Е-хе-е-е, това съм го убивал". А не знае какво е това животно. Няма нещо, което да не е убивал. Ако му кажеш, че има носорог в България, веднага ще каже: "О, аз това вече съм го убивал". Той беше най-наперен в ловната им надпревара.
Тръгнахме към Хайредин на лов. По пътя бая си пийнаха и се веселяха. Щяхме да спим в една къща извън селото. Пристигнахме по сумрак. Слязохме от колите. Дончо се загледа в комина и викна: "А, това е козодой. Много рядка птица". Започна бързо да сглобява пушката. Стреля. Козодоят стои. Втори път стреля. Козодоят не мърда. Трети път, четвърти... Не пада козодоят. По-едно време някой се обади: "Дончо, абе тоя козодой защо не лети?" Оказа се, че е някакъв парцал. И Дончо написа цял разказ, но това е истината.
Правеха си майтапи и извън лова. Бяхме в Монтана на лов - Дико, Дончо, баща ми и Ивайло. Поискаха да ходят на бар, единствения тогава в града. Всички с ловни дрехи и ботуши. Портиерът ни спря: "Тука може да се влезе само с костюм и вратовръзка". "Писатели сме, от София..." "Не ме интересува. Няма да влезете". Дико Фучеджиев по това време беше народен представител. Сети се човекът, бъркна в джоба и извади карта: "Аз съм депутат и не можете да ме спрете". Портиерът козирува, но пусна само него. Дончо бръкна в джоба си и извади немски лепенки анкерпласт. С целофан, лъскави, все още непознати в България. Сложи си я на ръката, показа я на портиера и каза: "Аз съм с анкерпласт. Тия другите са с мен". Портиерът започна да гледа умно, козирува и ни пусна.
Ловът за мен е това, което съм научил от баща ми. Ловецът обича животните. Само той може да види истински природата. Най-хубаво го е описал Емилиян Станев в "Смъртта на една птица". В зоологическата градина си наблюдател, а на лов, си вътре в природата. Да си на една маса с приятели, без всякакви условности. Забравяш всичко, което ти тежи, остава хубавото, приказката. Имаше един възрастен ловец, който казваше: "Тук сме се събрали да си вярваме. Който не вярва, да си взима капата и да си тръгва".