В името на Отца и Сина

Понякога в човешкия живот се получава така, че хората се срещат, след което пътищата им се разделят за дълго, ако не завинаги. Докато един ден провидението не отреди те да се пресекат отново в някакъв съдбовен миг. Такъв е случаят с Никола Вапцаров и отец Иван Шивачев, които се срещат през 1926-1928 г. в Разлог и Банско. Първоначално учителят по български език и литература Димитър Молеров заинтригува и запознава Ив. Шивачев с Вапцаров, комуто предвещава, че ще стане "голям поет". Двамата посещават "младежа" в дома му в Банско, където разговарят с него непосредствено преди заминаването му за Морското училище във Варна. За втори път Никола Вапцаров и Иван Шивачев се срещат в неговата "бекярска квартира" в Разлог през септември 1926 г., когато между тях припламва духовна близост, породена от взаимния им интерес към книгите. Срещат се още няколко пъти, последният - на 19 август 1928 г., когато Никола Вапцаров, подарява на Иван Шивачев своето стихотворение "Скица" с автограф: "За спомен на моя добър приятел Ив. Николов".

Пътищата им се разделят

Оттогава всеки от тях поема своя път.
Никола Вапцаров след Разложката гимназия  завършва Морското училище, подир което плава с кораба "Бургас" до Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа. От 1932 г. до 1936 г. работи във фабриката на братя Балабанови "Българска горска индустрия" АД в Кочериново. Като от 1934 г. започва неговият път на професионален революционер и поет. През есента на 1941 г. той се включва във Военния отдел на ЦК на БКП, като през март 1942 г. е арестуван и осъден на смърт заради своята антифашистка дейност.
Роденият в Сопот Иван Шивачев до 1930 г. живее в Разлог, където е свещеник. По-късно напуска града "поради недружелюбно живеене с енорийския настойник протойерей Коцалиев" и се установява в Свищов, след което през 1933 г. заедно със семейството си се изселва в кв. "Надежда" в София. На 1 юли 1937 г. постъпва като свещеник в Софийския гарнизон.


Научава, че Вапцаров е осъден

Става така, че пътищата на двамата отново се пресичат в злокобния 23 юли 1942 г., когато на отец Иван Шивачев като на гарнизонен свещеник е възложено да венчае Антон Попов и Росица Манолова. Именно от нея, докато уреждат църковните формалности по бракосъчетанието, той научава, че сред осъдените на смърт антифашисти е и "неговият приятел" Никола Вапцаров. Тази новина го потриса и от Митрополията той веднага се връща във Военната комендатура, където пише своята "Молба до царя" за помилване на Антон Попов и Вапцаров: "Ваше Величество..., моят пастирски дълг ми повелява като пастир на Българската православна църква и като гарнизонен свещеник да се обърна към Вас със тази си молба и горещо да Ви моля в името на Божията правда и висшата човещина да ги помилвате. Аз Ви моля да се вслушате в молбата ми, защото само Вие можете да сторите това: да спасите два млади живота, два таланта, две души! Единият е син на Вашия добър приятел Йонко Вапцаров от Банско, другият - Антон Попов, който след като бъде венчан за своята годеница Росица Манолова, ще бъде тутакси разстрелян. Намирам, че това ще бъде много жестоко и несъвместимо с изискванията на културния човек и моята пастирска съвест се бунтува и настоява за спасяването на тези двама млади хора..."
Рано сутринта, същия ден и същия час, Иван Шивачев оставя "лично адресираната молба" на адютанта на цар Борис III генерал Рафаел Жечев, от когото получава уверение, че ще му я предаде "всеки момент, щом царят се върне от провинцията". Дали "гарнизонният свещеник" се е надявал и е вярвал, че "царската милост" може да спаси "двата млади живота", е трудно да се каже. Замаян от жестоката вест, той тръгва напосоки по "Цар Освободител", където среща своите приятели Йордан Стубел и Георги Райчев, с които споделя своята "постъпка". "Много добре си сторил, като се застъпваш за Никола Вапцаров. Той е честен човек и даровит поет" - уверява го Стубел. Двамата му предлагат да отидат заедно до "Куцото куче", за да се разтуши, но той отказва.


По ирония на съдбата

именно на отец Иван Шивачев се пада "пастирският дълг" да венчае Антон Попов и да изповяда Никола Вапцаров и останалите осъдени на смърт антифашисти, понеже енорийският свещеник Георги п. Стефанов отказва да се ангажира със случая.
В своите непубликувани спомени, предадени на съхранение от съпруга на Бойка Вапцарова Никола Шивачев в Националния литературен музей, Иван Шивачев е документирал до последна подробност своите "Лични преживявания и размисли при изпълнението на смъртните присъди на шестимата". След като описва извършеното от него "венчание" на Антон Попов и Росица Манолова, той разказва за своята "тъжна и мъчителна среща" с Никола Вапцаров. "След толкова години почти забравили се поради различните си пътища в живота", застанали един срещу друг двамата се разпознават. "Моята съвест се бунтува, аз се възмущавам от това голямо злодеяние" - обръща се към Вапцаров свещеникът и споделя с него, че е "направил постъпки" за "помилване пред царя", без да е сигурен какво ще излезе от това. "В този момент нямам какво друго да кажа, но като завет оставям, че макар и без всякаква вина, отивам с пълното съзнание, че ще дам живота си за моето верую" - изповядва поетът антифашист. "Стиснахме си десниците за раздяла и го целунах по гордото чело, което беше отрупано с кичури от косата му. Той отстъпи и се отдалечи. Това ме много покърти. Две едри капки се отделиха от очите и се търкулнаха по лицето ми, което се беше изменило пред ужаса на злодеянието, което ще се извърши" - записал е в своя дневник свещеникът.

Надеждата умира последна

"Аз се надявах и очаквах с голяма увереност, че в последния момент ще дойде някакво радостно известие за помилване. Очите ми търсеха човека, който ще донесе радостната вест" - пише по-нататък  Иван Шивачев, но неговата надежда рухва твърде скоро, когато чува дрезгавия глас на прокурора да чете присъдите и вижда силуетите на палачите: "Поведоха осъдените... и ги навързаха за колове по трима в тунел, покриха очите им с дълги чулове, за да им отнемат възможността да гледат с отворени очи смъртта. Настръхнах пред този ужас. Побегнах оттам, подгонен от жестокостта на хората, които ми се видяха с образи на зверове. Тъкмо бях направил няколко крачки в другото помещение и чувам дружна песен: "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!" Пръв беше запял Колю, а другите след него. Пееха възторжено безсмъртната Ботева песен! И чух много изстрели, които заглушиха и прекъснаха дивната дружна песен, прекъснаха я при думите: "Той не умира!"

Присъда - строг доживотен затвор

...Но "класовата ненавист" не прощава и на свидетеля на "злодеянието" отец Иван Шивачев. След 9.IX. 1944 г. той е осъден от Народния съд на доживотен строг тъмничен затвор. Спасява го единствено намесата на неговия шурей Атанас Попкостов, който е участник в антифашистката съпротива и свидетелства, че в дома на Шивачеви на ул. "Вашингтон" 40 в София неведнъж са се укривали нелегални. На 10 май 1953 г. е освободен, но едва през 1964 г., след обявената амнистия, окончателно е пуснат на свобода и... въдворен в Карлово. Едва по-късно се завръща в София, където служи отново като свещеник до смъртта си през 1975 г.
- Ако не беше вуйчо, сигурно съдбата на баща ми щеше да е съвсем друга - споделя с огорчение синът на свещеника Константин Шивачев, върху чийто живот е сложила отпечатък нерадата участ на неговия баща. Не можахме да учим - нито аз, нито сестрите ми. Завърших техникум "С.М. Киров" и през целия си живот съм работил като електротехник -  споделя Шивачев. Беше тежко, но някак си успяхме да си подредим живота. Имаме деца - синове, дъщери, внуци...
Запомнил съм баща ми като добър и скромен човек. Той се раздаваше. Беше сред малкото свещеници, които нямат нито къща, нито имоти. Но какво да се прави - съдба! Иначе от баба ми съм запомнил, че колелото на живота се върти. Отдолу тръгва нагоре. Човек стига върха и пак отива надолу... Няма как да избегне съдбата си.

-- -- --
Понякога в човешкия живот се получава така, че хората се срещат, след което пътищата им се разделят за дълго, ако не завинаги...


 Отец Иван Шивачев заедно със семейството си- съпругата Екатерина, сина Константин и дъщерите Мария и Райна, 1941 г.
Личен архив