В Гарнизонното стрелбище

Фани Младенова

Днес в нашето хаотично забързано, високотехнично време, може би е неуместно да се пиша за култура, за поезия, дори и за поети като Вапцаров. Някои от днешните тийнейджери казват, че не искат да слушат за него, защото е комунистически партиен функционер. Тези млади хора не го "разстрелват" пак, но той им е чужд и непознат. Още по-малко искат да знаят за героичната му смърт. Тя не ги впечатлява, защото около тях много често убиват хора. Те са обръгнали от честите смърти на момичета и момчета, а песенно-героичното умиране за една идея не могат и не желаят да проумеят и почувстват. За него искам да напиша, за Вапцаров да разкажа най-вече на младите хора.
Преди 30 години, като учителка по литература, проведох урок за Н. Вапцаров в Мемориала на Гарнизонното стрелбище. Днешните младежи не знаят къде се намира то и сигурно не са го посещавали, а вероятно и не биха поискали. Заведох моите ученици в него в един слънчев майски ден, но не само да го посетят, да се поклонят на световноизвестния поет Вапцаров, но и да проведем урока си в него. Влязохме в малката зала на тунелите, където са убити шестимата затворници от дело № 585/1942 г. и много други от Съпротивата. Тук на моите ученици и гостите на урока се прожектираха документални материали за разстреляните. Прожекцията се извършваше едновременно на три екрана с различни големини - един по-дълъг, на който Вапцаров  бе в цял ръст, друг по-широк, от който гледаха очите на поета и третият - най-малък, на него се прожектираха лични вещи и ръкописи на разстреляния поет. През това време звучеше гласът на народния артист Любомир Кабакчиев (запис). Той четеше текст, който зловещо отекваше в малката зала - името на всеки убит в Гарнизонното стрелбище. На най-големия екран една след друга се появяваха снимки на избитите. Между тях имаше и ученици с ученически фуражки, ученички с барети, връстници на моите възпитаници. На средния екран се появяваха техните последни вещи, а на най-малкия 

прощално заветните им думи, отправени към нас, потомците

След документалните материали отново се появи човекът и поетът Вапцаров, но вече обезсмъртен в изкуството. Картините и склуптурите бяха комбинирани с подходящи кадри от филма "Песен за човека". Докато учениците жадно и разтърсени поглъщаха художествените въплъщения на поета, като реквием звучаха думите на поета Павел Матев (запис): "Вие, които пристъпвате тук, знайте, че навлизате в територията на подвига и безсмъртието".
По време на прожекциите младежите чуха и изпълнение на малък рецитал от стихове, подготвен от учениците ми, но не на Вапцаров, защото тогава нямаше българин, който да не знае наизуст по-голяма или по-малка част от стиховете на поета. Рециталът се състоеше от стихове за Огняроинтелигента на поети от целия свят - Платон Воронко, Пиер Гамара, Мари Гаракуки, Янос Рицос и други. Звученето на поетичните творби и прожектираното излъчване, чутото и видяното мигновено завладяваше всички, повишаваше емоционалния градус на преживяванията ни и събуждаше усещането за автентичност, усещането, че убитите са около нас. Ние преживявахме с тях последните им мигове. Беше потресаващо силно, но предстояха още по-силни емоции, които не могат да се повторят, да се забравят. Никое училище, никой учител не може така разтърсващо да въздейства на учениците, така естествено и непосредствено да ги възпитава, както "урокът на вещите" в святото място, в музея.
Още под въздействието на видяното, чутото и изживяното се отправихме към самия Мемориал. В преддверието на тунела ни облъхна мъртвешка студенина, която скоро забравихме, защото звучеше реквиемна музика от Любомир Пипков. Посрещна ни бялата склуптура на проф. Любомир Далчев на почернените "Плачещи майки", изгубили свидните си рожби. До нея с черни метални букви е изписано последното стихотворение на Вапцаров "Предсмъртно". А целите четири стени на преддверието бяха облепени с хартия, на която с големи букви се четяха извадки от протоколите на съдебния процес, от смъртните присъди на разстреляните. Най-впечатляващото бяха изписаните две стихотворения "Прощално" и "Предсмъртно" с Вапцаровия почерк така, както са написани в преизподнята на затвора. Емоционалното ни състояние все повече ескалираше и достигна своята кулминация, когато тръгнахме по

последния път в тунела на осъдените

на смърт - Вапцаров и неговите другари. Глухо отекваха стъпките на моите ученици в бетона и те почувстваха целия ужас в последните мигове преди смъртта на шестимата осъдени. Потресени видяха ръждясалата зловеща релса, проядена от дъжда на куршумите, които са се сипели по нея. На тази релса са ги връзвали с качулки на главите им. В този поразяващ миг сякаш чухме Ботевата песен, че който в "бой падне", "той не умира...", дори чухме и свистенето на куршумите, видяхме шестимата, свалили "смъртните качулки". В мрачния тунел "тишината крещеше", както казва Цицерон. Съпреживяното ни лудо пулсираше в нашите вени. Мълчанието беше страшно, че той "пеел човека", "това е прекрасно нали" - сякаш рецитираше Вапцаров. А аз им прошепнах: "Те дойдоха дотук, убиха ги и не се върнаха, а ние сега ще се върнем по обратния път на смъртта, ще се върнем навън към слънчевия ден и ще продължим своето ежедневие. Те не се върнаха заради нас, заради "един живот/желан и нужен". Всеки българин трябва да познава този извървян път на мълчанието, на смъртта. Трудно с думи се предава това, което изживяхме с учениците ми. Те ми го споделиха в трогателно-искрени и развълнувани съчинения и есета. Една ученичка написа в своето есе: "В тунела ме обгърна страшният студ на бетона и ме полазиха тръпки при допира със смъртта и с великото. За няколко минути можах да се върна към миналото. Останах да крача сама към релсата, на която щяха да ме завържат и да стрелят в мен. Само няколко минути и всичко изчезна. Беше страшно, много страшно. Замислих се за тях, дали са се страхували? Замислих се за времето от 1942 г. и за днес." Преживяното в Мемориала учениците никога няма да забравят. Вярна е народната поговорка: "По- добре е да видиш веднъж, вместо да чуеш сто пъти."
Сега бих ли могла да повторя това, този урок на вещите? Това

докосване и изтръпване пред смъртта

Бих ли могла да екзалтирам съвременните ученици? Няма ли да ме иронизират, да ми се присмеят, че не съм модерна, не съм съвременна, или, че това може да се превърне в клип, който да се пусне по интернет. Тогава обаче преживяването ще бъде ли истинско, силно, така живо, както когато е само виртуално, когато си сам и го няма живият допир с автентичното, няма ги другите около теб, с които изживяването е истинско, разтърсващо дълбините на младежките сърца, повеждащо ги в други коловози.
Преди това бях водила учениците си в музея в Банско. Те вече знаеха много за Вапцаров, но научиха още повече от участието и на сестра му Райна Вапцарова в урока ни. И тук всичко беше автентично, истинско, защото вещите и документите в музея убедително ни уверяваха в истината за живота и творчеството на известния банскалия. Друг клас пък заведох за друг урок в музея на поета на ул. "Ангел Кънчев" 37 в София. В него участваха Венера Вапцарова - жената на брат му Борис, и Росица Манолова (Босева), дъщеря на Христо Манолов - бивш министър. Тя ни разказа как успява след многото перипетии да организира своята сватба с осъдения на смърт Антон Попов. Любовта й към него я подтиква към този предсмъртен жест, но и малката надежда, че може да го спаси по неписания човешки закон, че когато една жена пожелае да се омъжи за осъден на смърт, той може да бъде помилван. За да обезоръжи палачите и техния началник капитан Радев дори прибягва до лъжата, че е бременна. Росица Манолова развълнувана ни сподели

подробности от "кървавата сватба"

в Гарнизонното стрелбище. Припомни си думите на капитан Радев, който спешно повиква гарнизонния свещеник и му казва: "Това е годеницата на Антон Попов, осъден на смърт. Тя е бременна от него... трябва да ги венчаем." Още по-спешно се намира маса, покривка за нея, вино, хляб, бонбони, дори пръстени. Свещеникът, подходящо облечен, напомня, че за изпълнението на ритуала са необходими и кумове. Младоженците веднага пожелават най-близкия им приятел Н. Вапцаров. Капитан Радев обаче казва, че не може, защото поетът е осъден и няма вече граждански права. Капитанът, който след минути ще командва разстрела, сам се предлага за кум. Преди това младоженката помолва свещеника с дългото си пеене да удължи венчавката, защото още са се надявали и очаквали цар Борис III да реши да ги помилва. Последните минути летят, екзекуцията вече закъснява. Няма време. Тогава Гешев нетърпеливо гневно разделя Росица Манолова и Антон Попов и им казва: "Стига, доста време ви се даде." Няма царско помилване, няма полагащото се по неписаното човешко право помилване, няма милост от убийците.
Така в основите на нашата свобода, както в народната песен за майстор Манол, шестимата герои вграждат най-скъпото - своя живот. А пламеният поет - своите стихове. Тези стихове го свързват с нас и го правят съвременник на бъдещето.
Как да внушим на днешните млади хора, че в непрощаващото време винаги ще има място за хората на истината, на саможертвата?
А може би трябва да заведем тийнейджърите в Гарнизонното стрелбище и да им преподадем един урок по песенно-героично умиране.