В държавата идиш на Сталин

Марк Алтер

Страна, родена от гърчовете на историята през ХХ век, затънтена в самия край на Далечния изток, под носа на Китай, Автономната еврейска република е създадена от Сталин през 1934 година (АЕР) като "субект" от руската федерация. Всяка съветска "националност" трябва да има своя територия и евреите са една от тези националности, която трябва да бъде защитена от изкушенията на "дребнобуржоазния" ционизъм, стремящ се да ги примами в Палестина. В блатистия район на Биробиджан (по името на единствения голям град) никога не беше стъпвал еврейски крак. Бягащи от кошмарите на нацисткия геноцид, хиляди евреи се заселват там в периода между 1945 и 1948 година. Техният брой достига 30 000. Но създаването на държавата Израел през 1948 г. е фатално за тази "Обетована земя". Въпреки това там и сега не престава да се говори идиш и да се готви пълнен шаран. Писателят Марк Алтер преоткрива там ароматите на своето детство.
Зиама Михайлович Гефен е на 92 години. Опирайки се с мъка на бастуна си, ми показва задния си двор, където отглежда няколко козлета. "Те разбират идиш!", подхвърля шеговито. В очите му проблясва емоционална искрица, когато си припомня времето на пристигането му в региона. Това е било някога през 30-те години на миналия век. Той бил на 11 години. "Тук нямаше нищо освен тайга. Всичко съградено сме направили сами със собствените си ръце. Облагородихме земята и я направихме обработваема, построихме града, гарата, училищата. Започнахме дори да издаваме вестник".

Еврейската автономна област на картата на Русия. Биробиджан възниква като поселище при железопътна станция Тихонкая (открита през 1915 г.), което през 1928 г. е превърнато в работническо селище Тихонкая станция. През 1932 г. е преименуван на Биробиджан по названието на местността Биробиджан, намираща се между реките Бира (евенкски: река) и Биджан (евенкски: биджен, постоянно място за поселение). Двете реки са притоци на река Амур

Дали има някой, който да знае какво е Биробиджан - тази автономна еврейска република на брега на река Амур под носа на Китай? Сред познатите ми няма такива. Аз самият не знам нищо, макар че бях чувал да се говори за нея, но мислех, че отдавна е престанала да съществува. В началото на този XXI век Биробиджан продължава да съществува и идиш, моят майчин език, там е официален език!
Тръгвайки от Москва, изминах с влак 9000 километра, за да стигна до това място, подобно на онези евреи от 30-те години на миналия век. Но за разлика от изминалите това разстояние в конски вагони, снабдени само с големи печки, които е трябвало непрестанно да бъдат тъпкани с цепеници, събирани по гарите, аз пътувах с транссибирския експрес. "Къде отивате?", ме попита любопитно кондукторът, впечатлен от фотографа и от телевизионния екип, който ме придружава.
- В Биробиджан.

Биробиджан днес

- А, при евреите! - възкликва той и гордо добавя: - У нас и евреите имат своя република.
    Гарата в Биробиджан е голяма постройка, иззидана с червени тухли, и на фасадата й с големи букви се откроява надпис на руски и идиш: Биробиджан. Надявах се някой и друг евреин да ме посрещне. Забелязвам трима с кипа на главите. Приближавам се. Представям се и ги питам за какво си говорят. Те спорят за новия равин, който според тях бил твърде млад. Избухвам в смях с лека носталгична доминанта. Толкова силно тези биробиджански евреи приличат на героите от театъра идиш от моето детство. Но ние сме в Сибир на 400 километра от Харбин, столицата на провинция Хейлунцзян в Манджурия, където преди векове е процъфтявала също еврейска общност.

Крайбрежният булевард в Биробиджан

Колко ли евреи са останали в този град със 77 000 жители? Никой не може да каже. Официално 8000. Но от двама местни всеки един има в потеклото си прабаба или прадядо евреи, включително и сред многобройните корейци и китайци.
    Когато избухва болшевишката революция, в царската империя евреите са близо 5 милиона. Въдворени в места за задължително пребиваване без право на достъп до администрацията и училищата. Въпреки това те успяват да си изградят организация. Създават свои училища и синдикати, но си остават бедняците сред бедните. В деня, когато болшевишки комисари започват да се обръщат към тях с "другарю" на идиш, те най-после заживяват с чувството, че получават признание, и масово се присъединяват към революцията. След 1920-1930 година те присъстват във всички сфери на живота на нова Русия - в политиката, във вестниците, в литературата и киното, в театъра и в изящните изкуства. Най-големите имена сред тях са Сергей Айзенщайн, Исаак Бабел, Борис Пастернак, Марк Шагал, Василий Гросман, Давид Ойстрах, Емил Гилелс...

Мостът през река Бира

    На Сталин започва да му се струва, че неговите еврейски приятели стават твърде престижни и твърде динамични. Председателят на Върховния съвет, старият Михаил Калинин, лансира идея. Защо и на евреите да не бъде дадена република, автономен район, както на всички народи на Съветския съюз? Това ще бъде признание за правата им и ще позволи на властта, без да бъде обвинявана в антисемитизъм, да ги отдалечи от многобройните отговорни постове. Проектът предизвиква радост сред евреите. Надявали са се на Кавказ, но получават парче от Сибир. Този регион се казва Биробиджан.
    Властите експедират там хиляди еврейски семейства. Според сметките на Сталин 100 000 души. Много от тях тръгват доброволно. Еврейска държава, при това социалистическа! Тя изпреварва създаването на държавата Израел с петнадесет години. Войната и преследването на евреите в Европа и в руската част, окупирана от нацистите, подгонва хиляди евреи към Биробиджан, този "сибирски Израел", както някои го наричат тогава. Културният живот живва. Живва и селското стопанство. Колхозът "Валдхайм", горският дом, е сред най-образцовите в Съветския съюз.
Шарл Мелман, психоаналитик, който е свидетел на тази история, живее в Париж. Баща му Моис, дърводелец и впрочем комунист, е бил натоварен от партията да организира и да води евреите към тази нова "Обетована земя". Шарл Мелман си спомня за къщурките от дърво, изграждани от бригади под ръководството на баща му. Всяка от тези къщи е предлагала за обитаване 40 квадратни метра, върху които подслон получавали две семейства. В центъра им голяма печка маркирала междуфамилната разделителна линия.
    Скоро обаче сталинските чистки покосяват този порив. Седемнадесет години по-късно, през 1953 г., смъртта на господаря на Кремъл отваря вратите на Биробиджан. Съветските евреи масово се отправят към Израел. Бавната агония на Биробиджан редом с изчезването на еврейската общност в Централна Европа известява края на културата и на езика идиш. Мислех си, че присъствам на окончателното отмиране на този свят, към който и аз принадлежа с моята памет, традиция и акцент.
Но да се върнем към Биробиджан. Веднага щом човек излезе от гарата, погледът му попада на паметник, който сякаш е запълнил цялото пространство на предгаровия площад. На върха на подобие на кула тържествено стърчи менора - свещникът със седем разклонения. На няколко метра по-далече се вижда внушителна бронзова скулптура, представляваща измисления от Шолем Алейхем еврейския народен герой - Тевие млекарят. Хванал е за поводите мършав кон, впрегнат в каручка, натоварена с бидон с мляко. А до бидона жената на млекаря Голде. В Биробиджан всички познават този герой.
    В града има две синагоги. Едната, по-голямата и по-обширната, е долепена до друга сграда, в която се помещават културен център и благотворително сдружение. В библиотеката с вълнение откривам книгите със стихове на майка ми. На първия етаж три пъти в седмицата десетина жени се събират, за да пеят традиционни идиш песни, мелодии от моето детство.
    Втората синагога е дървена къщурка от 40-те години на миналия век. Имало е и трета, по-стара синагога, но нея я унищожил пожар. "Беше по времето на Хрушчов и не е изключено пожарът да е бил умишлен". Равинът ми разказва по този повод, че баща му успял да спаси от пламъците свитъците на Тората. Той лично съдействал за възстановяването на тези свитъци с помощта на местната японска еврейска общност. "Искате ли да ви ги покажа?"
    Намираме се в личната му синагога, неговият дом, украсен с огромна звезда на Давид, резбована от дърво. Влизаме в къщата. Забелязвам седнал на пейка духовник, а на друга - облегнати на стената съпругата на равина и три възрастни дами, които идват тук през зимата, за да стоят на топло. Равинът взима връзка ключове и за мое учудване отваря не шкафа, в който обикновено се съхраняват свитъците на Тората, а желязна каса. С вълнение му помагам да повдигне красиво бродираната кадифена покривка, под която се пазят свитъците.
    Андрей Лукатски ми разказва, че има двама големи синове в Израел, но и трети по-малък, на 6 години. Малкият е определен да продължи традицията на баща си. "Продължаването на делото е осигурено", казва той със задоволство.
Някогашната актриса Полина Моисеевна Клайнерман държи да изпее в моя чест "Mein Yiddische Mame" ("Моята майка еврейка"). Тя вече няма глас, но са й останали жестовете и мимиките. Слушам я и плача.
    Вестникът, за който ми спомена старият Зиама Михайлович Гефен, продължава да излиза. В началото "Birobidjaner Stern" ("Биробиджанска звезда") е бил всекидневник, изцяло отпечатван на идиш. Днес е седмичник на руски със само четири страници на идиш. Директорката му не е еврейка. Елена Ивановна Сарашевска е на 30 години. Омъжена е за евреин и е научила идиш в университета. Тиражът на вестника е 5000 и се продава по павилионите. Купувам си два за спомен. Млад рус мъж си избира две списания и след това и той си купува еврейския вестник. Питам го дали е евреин. "Не, но го купувам всяка седмица. Интересно ми е да знам какво става в еврейската общност. От тях винаги има какво да се научи...", отговаря той.
    Вероятно с това може да се обясни интересът на предаването "YIddishkeit" ("Юдейство") по местната телевизия, която въвежда зрителите в еврейската култура и традиции. "Отначало излъчвахме предаването на идиш", ми обяснява водещата Татяна Кандинска. "Днес обаче вече малко са хората, които разбират този език. Ала след като минахме на руски, това предаване стана едно от най-популярните по нашия канал".
    Придвижваме се до театъра с кола. В Биробиджан всички карат корейски автомобили с десен волан. Тук Корея е много близо, докато Европа е на 10 000 километра и чезне някъде в мъглата. Пристигаме до Националния еврейски театър, открит през 1936 г. лично от Лазар Каганович, заместникът на Сталин. Когато влизам в залата, попадам на репетиция на трупата за постановката на музикалната комедия "Търсачите на щастие". Адаптация на филм с пропагандна цел от края на 30-те години на миналия век, комедията разказва историята на американски евреин, който заминава за Биробиджан - неговата социалистическа родина. Леко съм смутен от факта, че младите артисти танцуват и пеят по прекрасната музика на Исаак Дунаевски: "Сбогом Америка, сбогом Европа, добър ден родино наша, наш Биробиджан". Та ние сме в XXI век и държавата Израел съществува вече почти шестдесет и пет години.
    Но тук за разлика от Израел се учи идиш. В клас, който посещавам, млада учителка преподава на децата азбуката. Повечето от учениците не са еврейчета. Сред тях има две русначета, казах, китаец, кореец. Оказва се, че им е забавно да учат идиш.
    Смутен съм от усещането, че на 11 000 километра от Париж аз се чувствам у дома. На излизане край мен минава китайка, майка на един от учениците. Питам я: "Защо карате сина си да учи идиш?" А тя ми отговаря: "Може някой ден да послужи..." Избухвам в смях. Китайците са 1 милиард и 400 милиона, а евреите едва 14 милиона. И сред тях малцина все още говорят на идиш!
    Винаги съм мислил, че Хитлер загуби двата си облога: да изтрие от лицето на земята еврейското присъствие и да превърне евреите в нещо друго, но не и хора. Мисля все пак, че той успя в едно нещо - да разруши една еврейска цивилизация - идиш цивилизацията. Когато съм се родил във Варшава, от близо милион жители на града 380 000 са били евреи с техните ресторанти и вестници, кина и театри, с техните бедни и богати, крадци и просяци, с техните синагоги и политически партии. И с техния език - идиш. Мислех, че нацизмът е унищожил там цял един свят. Но там, до китайската граница, този свят е още жив като далечно ехо на ранена цивилизация.
    Да, много по-трудно е да се погребе паметта, отколкото мъртвото тяло, и особено паметта за един език.

(Превел от френски Методи Кръстев)