Упражнения за самураи, или кендама като символ на търпение и съвършенство

Битува мнение, че японците често заимстват идеи. Но това не е точно така. Като мъдри хора те съумяват да разпознаят сполучливото хрумване и не спират, докато не го усъвършенстват. По същия начин се появява и семплата на пръв поглед дървена занимавка, наречена кендама. Векове наред я смятат за традиционна японска играчка. Но нещо подобно, само че с леко променена визия и друго название, може да се срещне и в други страни, чиито жители твърдят, че именно техните предци са автори на идеята. В Англия наричат играта ринг и пин, в Америка - къп енд бол, във Франция - билбоке, а в Латинска Америка - балеро...

Правилата изглеждат лесни: да се хване едната част от конструкцията с помощта на друга и да се запази балансът поне няколко секунди. На пръв поглед трябва да имаш само ловки ръце, но всъщност при оригиналното жонглиране е задействано всичко: и краката, и главата, и цялото тяло. Топчето се хваща на някоя от основите в средата или отстрани на дръжката или се нанизва върху оста му. Който поне веднъж се е опитвал да го направи, разбира, че това хич, ама хич не е лесна работа.
Играчката, приличаща на обикновено дървено топче, вързано с 40-сантиметрова връв към необичайна чашка, напомняща дръжка, всъщност се появява първо в Европа през ХVI век. Изкушените от заниманието, изискващо необикновена прецизност и търпение, с часове се опитват да надянат върху основата топчето с малка дупка в средата. Любопитен факт е, че с конструкцията е жонглирал дори самият Хенри III от династията Валуа. Кралят често се появявал пред придворните с играчката в ръце. Антуражът на монарха също се опитвал да подхвърля топчето, вързано с конец за нещо, наподобяващо дръжка или малко чукче. Заниманието, преди векове трениращо търпението, ловкостта, точността и реакцията на самураите, стига пика на своята популярност по времето на Лудвиг XV, когато френската аристокрация се забавлява не с обикновени дървени играчки, а със специални, направени по поръчка не от какво да е, а от слонова кост.
Смята се, че кендама попада в Япония от Китай в ерата Едо - в началото на ХVII век. Странното е, че именно тогава, по времето на управлението на династията Токугава, страната на изгряващото слънце се намира под така наречената желязна завеса - не общува и не търгува с никоя друга държава, освен с Китай. Тъй че и играчката, смятана за традиционна японска, всъщност отново е внос от милиардната държава. За първи път кендамата се появява в Нагасаки - единственото по онова време пристанище. Играта бързо се разпространява в цялата страна, а през 1920 г. дори се патентова.
Постепенно се разработват определени изисквания за тегло, размери и дизайн, които да са стандартни за често организираните състезания. Специално създадената през 1970 г. Японска асоциация за кендама пък стриктно следи за сертифицирането на участниците в различните турнири. А министерството на образованието, културата, спорта, науката и технологиите в Страната на изгряващото слънце спомага за затвърждаването на играта в детските градини, училищата и вузовете, заради "благоприятното й въздействие върху развитието на личността".
Забележителен е фактът, че напоследък в Япония дори се организират турнири по кендама за кандидатстващите на най-различни длъжности в малки фирми и големи корпорации. И на някои места не можеш да получиш мястото на отговорен мениджър, например, ако преди това не си доказал качествата си в състезание с дървено топче и чукче. Титлата на победителя в превод звучи горе-долу така: "Най-последователният, търпелив и настойчив кандидат за мястото."
Вид, в който е позната сега, кендамата придобива едва през 1918 г. Именно тогава са добавени допълнителните чашки (най-често те са 3 на брой), които превръщат играта в уникална. Триковете с топчето и чукчето изглеждат доста забавно и весело. Но, както и всяка друга развиваща игра, кендамата създава изключително важни навици. Сред тях е и умението за концентрация, и тренирането ловкостта на пръстите и ръцете, и допринасянето за способността да се балансира, и управляването на моториката, която на свой ред е отговорна за речта. Изграждането на такива качества като търпение и целеустременост при заниманията с билбоке съвсем естествено "ражда" простичкото мото, в което всъщност се заключава цялата философия на играта: "Не бързай. Не се обезкуражавай. И никога не се отказвай."
Играчката привлича най-напред децата. Специално за тях напоследък се създават така наречените диджикенс - светещи и издаващи звуци пластмасови модели. Смята се, че всеки японец поне веднъж е държал в ръцете си кендама - неразделна част от многообразната култура, философията и начина на живот в Страната на изгряващото слънце. С факта, че притежават малката ярка традиционна играчка (поне като сувенир) се гордеят истинските почитатели на Япония, туристи, посетили тази вечно загадъчна държава, както и доста колекционери на оригинални произведения на изкуството.
Топчето с чукче се приема като доста екзотичен аксесоар и реакцията, която предизвиква, винаги е една и съща - дървената конструкция се радва на непрекъснат интерес и искрено учудване. Играчката е обект на внимание и от страна на подрастващото поколение. Тийнейджърите все повече се запалват по тъй наречените skill toys (скил тойс) - игри, развиващи търпение и постоянство. Страстта на някои скейтъри, райдъри, ролери и други градски чеда е насочена и към трикове, изпълнявани с ръце, в които държат йо-йо, диаболо, астроджакс, пои, фингърборд, кендама или нещо друго. Всичко обаче е обединено от факта, че уменията на младежите разбиват митовете за виртуалното поколение, което не се интересува от нищо друго, освен от интернет. Способностите, които развиват тези игри, са възможни само след безброй упорити тренировки.
Манията по триковете с кендама не само предизвиква тийнейджърите да забравят за компютрите и да излязат навън. Запалените по оригиналната игра с топче и дръжка създават цели клубове, обменят опит, обединяват се в билбоке движения, явяват се на състезания и фестивали. Организаторите на подобни турнири осигуряват доста приличен награден фонд. Условието е обаче участниците да демонстрират уменията си със специални сертифицирани модели. Съществуват така наречените аеро (за начинаещи - с гумено покритие на топчето), тренировъчни (за напреднали - класически дървени) и профи (за състезатели - с лъскава повърхност).
Но дори и да не се стигне до приз, самото явяване на контеста компенсира евентуалното разочарование, защото предоставя възможност да се придобие ноу-хау и да се натрупа опит. Експертите твърдят, че с кендама се правят до 30 хиляди трикове и комбинации. Но доста впечатляват и онези от играчите, които успеят да усвоят поне десетина от тях.
За да се подчертае индивидуалността, може да се намери или да се поръча кендама с авторски дизайн. Не е задължително притежателят й да умее да прави кой знае какви свръхсложни трикове. Достатъчно е да вземе играчката в ръцете си и да успее да предаде магията й на зяпачите, които приемат с бурни възгласи и "най-простото" приземяване на топчето дори и върху по-голямата чашка.
За някои кендамата е хоби. Други пък я приемат като самостоятелен спорт и неуморно тренират за състезанията, по време на които демонстрират различни трикове, достигайки определен дан (майсторско ниво). Трeти пък залагат на свободния стил (freestyle) и предпочитат да покажат умението си в авторските комбинации. Така или иначе, факт е, че вече над 400 години кендамата предизвиква интереса и на децата, и на възрастните.

Тайните на озара, козара и чузара

Конструкцията на класическата кендама изглежда доста обикновена и в същото време - необичайна. Общо взето, това е дръжка с две изпъкнали чашки и топче, вързано с връв. Топчето, наричано тама, има дупка в средата, с помощта на която се нанизва на острието на дръжката. Тя е известна като кен и има 3 чашки. Две от тях са разположени отстрани, а третата е в края. Най-голямата е наричана озара, средната - козара, а по-малката е чузара.
По време на играта топчето се "хваща" върху всяка от чашките и се нанизва на острието, като при различните трикове се спазва определена последователност. Най-трудното е да се улучи дупката на тама, после по степен на сложност следват чузара, козара и смятаната за най-лесна озара.
Изкушените от заниманията с кендама твърдят, че тя успокоява, тренира ловкостта, прецизността, бързината и координацията. А най-интересното и привлекателното в играта е, че е безкраен източник на импровизациите, изпитание за търпението и плодородна почва за измисляне на собствени трикове.