Новият път

Наслушах се и се нагледах на радостни писъци и възгласи от факта, че БСП остава извън парламента. Едно колективно стенание на неудовлетворена похот се носи от цялото психодясно, защото тяхната най-тайна фантазия бе осъществена на тези избори. Да, левицата, единствената левица, остана извън парламента. Можем да коментираме тази новина с бодряшки уверения, че всичко ще е наред, че това не е краят, че бъдещето ще бъде светло и красиво. Нещо повече - тези уверения в крайна сметка със сигурност ще се окажат верни.
Но БСП днес се нуждае от нещо друго. Не от патетика, а от преосмисляне на своето политическо поведение. Времето извън Народното събрание дава възможност на левицата най-накрая да се заеме със себе си и да изчисти няколко изключително важни въпроса - за своята идеология, за своята структура и за това какво точно предлага на българските граждани.
И точно заради това всички опити БСП отново да бъде тласната в мрачните, кървави, нелепи и касапски вътрешни войни, тайното удоволствие на цели поколения в партията, са удар с нож в гърба на левицата. Последното нещо, от което се нуждае социалистическата идея в България, е тя пак да се превръща в терен на пехливански тъпотии, кресливо сочене с пръст и токсични плюнки по пленумите. 
На фона на кошмарния резултат вече няма никакъв смисъл да увъртаме истината. БСП не пострада, защото "не е намерила мястото си в политическата система", БСП беше наказана заради години съпричастност към политическото безвремие. БСП е идейна общност, която безкрайно дълго предлагаше на публиката единствено новини за вътрешни скандали и окопни битки. Левият човек е романтик, той иска разказ за бъдещето, а получаваше изключвания, полуконсервативни залитания и вечната война с Румен Радев, която изсмука въздуха от левицата напълно. 
На този фон участието в правителството на Росен Желязков дойде като изстрел в слепоочието. Нека да бъдем честни - в началото имаше логика БСП да стане част от решението, но след това партията затъна в море от компромиси и външни интереси, които унищожиха и последната й крепост - факта, че БСП бе единствената, която никога не клекна на ГЕРБ.
Когато отвориш вратите на последния замък, не можеш да искаш избирателите да виждат в теб алтернатива, нито пък някакъв смислен и логичен избор. Сигурно щеше да е трудно, но БСП трябваше да избере да бъде в опозиция, защото днес нямаше да е сред наказаните. А да си в този позорен списък боли. Боли страшно много и отрезвяването е като махмурлук. 
От няколко дни насам пак започна и серия от добре премислени изяви за това, че Крум Зарков трябва да си подаде оставката и да се маха. Охх, колко щеше да е лесно да припишем всички проблеми на него, да го хвърлим от шестия етаж на "Позитано" и да почнем да връщаме доверието веднага след това. Истината е, че Зарков всъщност даде надежда на левицата и нейното възстановяване минава през неговата фигура. Това не е апология на един лидер. Това е по-скоро проклятие. Защото ще е удивително трудно, макар и романтично. БСП ще мине по своя път на мъченията - финансови, политически и организационни, но в края на деня все пак тя ще бъде отново партия на идеите. Това е неговият принос за краткото му време, в което е начело. Една партия на идеите няма как да бъде убита, разстреляна и изхвърлена в мазето на историята. А тези, които му искат оставката, всъщност какво точно предлагат?