07 Декември 2019събота17:19 ч.

Учителю, целувам ти ръка!

Единствено хората от Дирекция "Социални дейности" на Столичната община взеха спешно и присърце трагедията на болен българин, човек като всички нас

/ брой: 133

автор:Лилия Томова

visibility 2323

Човекът, когото виждате, е сниман от фоторепортерката на ДУМА не в болнична стая. Нищо, че е в "болнична униформа". Нищо, че на лявата му ръка има две пластмасови канюли за еднократна употреба, абокат, което, апропо, категорично доказва, че има сериозни проблеми със здравето. Макар че с абокат се лежи в болнично заведение, а фотографията е направена в редакцията на вестника.
Човекът дойде в ранния петъчен следобед при нас по болнична пижама, под която имаше овехтяла, но чиста риза. По чехли. Отчаян, на път "да скочи от някой висок етаж". И да избяга - и от живота, и от себе си.
Човекът беше отчаян, така че не се запитахме дали е избягал от някоя болница, дали е, както се казва полу на шега, превъртял от ядове, грижи, неволи. Просто го изслушахме, понякога и това помага.
Той говори с болка, преглъща често, задавя го кашлица, от очите му потичат от време на време сълзи. Срамува се от "мокрите си очи", извинява се, изтрива ги, и изплаква болките си, защото са повече от една-две.
Роден е през 1932 г.в Северозападна България, във Вълчидръм, но от малък живее в София. Остава самичък от дете, за дълго, чак до днес. И живее все на свободен наем. Беше възможно да плащам преди демокрацията, няколко години, след като тя избухна, също беше възможно. Изучих се в учителски институт, учих и във футболна школа, казва човекът. Бил е учител по история и география, работил е и като дружинен ръководител и физкултурник в много училища - в София, Плевен, Пловдив и Враца.

А може... Може и така!

Децата ме обичаха

- и като ги учех да ритат футбол, и в обществените дела, и в трудовото обучение. Можех тогава да си плащам квартирата, днес - къде ти, въздъхва възрастният човек. В понеделник-вторник трябва да съм в Александровска болница, имам сигурно глаукома, може би отново ще ме оперират, казва човекът. А съм при вас, тук, с последна надежда, дошъл съм наистина със сетни сили, защото вчера ме изгониха от белодробното отделение на Военна болница. И като вижда почти невярващите ни очи, съсредоточени върху устройствата абокат по ръцете му, допълва - не е за вярване, но е така.
После се връща в началото - животът ми мина много тежко, както се казва, почти на улицата: близки нямам, не можах да се уредя с жилище, цял живот - работа. А сега опознах и улиците, и каналите на София, спя в и около тях. Не бях в държавно жилище, плащах частен наем, пенсията ми беше 33 лв., сега е 150 лв. Как, с какво да плащам, изплаква човекът... Настаних се в едно кварталче - "Димитър Миленков", над столичния квартал "Дружба". И като живеех толкова лошо, много се разболях. Сърцето ми е оперирано, оперирани са краката ми, сега са оперирани и двете ми очи, на всичкото отгоре съм и белодробно болен! Животът ми е много тежък, но не обичам да се оплаквам, казва той. Опитах се последните година-две да поискам помощ от Бойко, откакто стана министър-председател, но този, неговият Министерски съвет, приемна няма, хора не приемат, казва учителят. И днес идвам при вас, след като пак се опитах да вляза при тях. Нищо! Може да си имат по-важни работи, ама нали уж за народа бяха обещали да работят, кахъри се болният човек.
Хиляди писма съм писал - и до Министерския съвет, и до президентството. От президентството ми отговориха, че те не могат да помогнат, но ще дадат указание, до когото трябва. Дадоха хората, написали са, но... И документи ми изпратиха, че са препратили молбите ми до съответните институции, но тези институции нито дума! И от община Искър - нито дума! Не помогнаха с нищо, нито ми дадоха жилище, нито ме настаниха в старчески дом. А съм инвалид втора група, по закон трябва да ме подпомагат - и с пари, и с продукти - нищо-нищичко досега! Сто пъти съм ходил в община Искър, в социалния им отдел документи съм представял всякакви - не и не.

Институциите се правят, че не съм жив

отново се просълзява човекът. А аз съм! Още съм жив, и все чувам, че "са препратили молбите ми". Това им е приказката. Ходил съм, да ви кажа, и в здравното министерство, документи съм им представял всякакви, аз помощ и лечение търся. От кого? Дали съм наивен, че още се надявам, пита се човекът. Мога да докажа всичко, което разказвам, категорично отсича той. И обяснява - по пижама съм, защото се разболях тежко, и лекарят от 28-а поликлиника в "Дружба" ме изпрати във Военна болница, на 15-ия етаж, в белодробното отделение, да ме лекуват. Приеха ме, държаха ме само шест дни... Вчера (б.ред. - в четвъртък) казвам на доц. Костов от отделението - извинете, не съм добре, подръжте ме още три дни, в понеделник, на 13 юни, трябва да отида в Александровската болница, там да ми видят очите и да преценят дали съм за операция. Защото с двете очи не виждам, гледам като в мъгла, по улиците се спъвам и падам. Но доц. Костов в четвъртък дойде с четирима лекари и с приказката: "Оттука ще се измиташ, за 15 минути да те няма в болницата!" Помолих го да махнат поне тия неща от ръкъта ми, но доцентът ме изгони. Изхълцах, че имам дрехи при тях в гардероба - вярно, вехти, но да си ги взема. А доцентът вика: "Не ме интересуват твоите парцали!". Снощи съм спал на гарата, няма къде другаде. Някои полицаи минават-заминават, други ме ругаят и ме изхвърлят... Опитах се, като ме изгониха от болницата,

да вляза в социалното министерство

поне съвет да дадат, но дойде една началничка: "О, голяма разправия ще бъде, ако те приемем, ние не знаеме как да постъпим". Нищо не направи и... си влезе в голямата сграда. Отидох и в Министерството на здравеопазването, продължава разказа си болният човек, така отидох, като при вас - по пижама, но портиерите дори не ме допуснаха да припаря! Изритаха ме като мръсно коте, отново се разридава старият учител. Опитах се вчера пак да се примоля на Бойко, нали обещаваше, че за всички ще работи - не приемат. Като беше кмет, имам отговори на молбите си лично от него, от заместниците му. Откакто стана голям човек - къде ти! А тези, които пазят Министерския съвет, ми викат: "Нас това не ни интересува! Идете в полицията и в здравеопазването!". Каква ти полиция, какво ти здраеопазване! Вие сте правителство, бе! Държава ръководите. Където не върви по закон, кажете им лично, разпоредете им да оправят нещата. Наложете се, ако трябва.

Аз не съм ли човек, нямам ли човешки права

пита болният възрастен мъж. Имам право на живот, имам право на лечение. Какво престъпно има в това? Днес (в петък) ходих пак по мъките - нищо. Никой не се интересува от това, което ми се случи. В петък и от президентството не приемат, но от президента съм пак доволен, защото човекът е наредил - когато съм здрав, отида, приемат ме, запишат проблема, препратят и напишат свое писмо, до когото трябва. А после тия, дето са им изпратили писмата - мълчание, все едно не са ги получавали. Даже и до Бойко е препращал молби президентът да ми помогне, когато беше Бойко кмет. И до социалните е писал молби да ми се помогне. Но никой нищо след него не направи. И аз си оставам на улицата. Така съм единственият човек в България и в света, който живее по улиците, под мостовете, под каналите през зимата, жалва се човекът. То и от гарата вече ме гонят, може да е жега, може дъжд да вали, може да е най-голямата виелица - изгонват ме. И съм все на улицата. Животът ми е много трагичен, въздъхва човекът.
Искам да съдя държавата си, вече две години се опитвам да водя дело. Разиграват ме, например искат ЕГН-то на Бойко Борисов. Аз да им го дам! Подиграват се с отчаяните хора, затлачват проблемите. Искам и в Страсбург да ги съдя, но си нямам никой никъде - да ме пожали, вода да ми подаде. И държавата не ме брои за свой. А аз друга нямам, казва човекът.
А човекът е Йордан Христов Интолов, все някой от учениците му може да го помни. Да му каже добра дума. Да не остава забравен и от Бога, и от нас, хората. Защото, нека не забравяме и, както се казва, да пази Господ,

в неговото положение могат да изпаднат

и други. Не ви се вярва ли? А защо? Съдбата понякога се шегува жестоко... Но дори и да не се случи, не трябва ли да помислим за тези, на които тя е отнела надеждата да имат на кого и как да се опрат. Какво ще стане със стария учител - никой не може да каже. Но аз лично видях, чух, със сърцето си усетих, че има (все пак!) и хора със сърца.
ДУМА позвъни в Дирекция "Социални дейности" на Столичната община, попаднахме - най-случайно, на Стаматка Петрова. Никой от нас не я познаваше, а и, честно казано, нямахме особени надежди за помощ. Обаче: до десетина минути жената вече беше говорила с д-р Кирилова от Дирекция "Здравеопазване" в общината и изпратиха "нашия човек" - бай Йордан Христов Интолов, в спешния кабинет на Първа градска болница. Г-жа Петрова ни увери, че "за неговия случай" е информиран и директорът на болницата. Поеха ангажимент да следят случая и да направят постъпки за настаняването му по-насетне някъде. Но тук

историята за добрите хора

не свършва. След час-два г-жа Стаматка Петрова ни информира, че старият учител е настанен за изследвания, че след като станат ясни болежките му и след лечение, ще го настанят някъде така, че да се чувства отново гражданин на страната си. А колежка от ДУМА ми припомни, че след като полицията не е реагирала на нейни и на съседи сигнали, друга служителка в социалната служба на общината - Мина Владимирова, през зимата е помогнала на самотна, не много възрастна, но в подобно на бай Йордановото положение жена, изгонена от близките си и мръзнеща при минусови температури в беседката на с. Кокаляне. Така че, както призова преди години големият Валери Петров - "Хора на доброто, не умирайте!"
ДУМА се опита да разговаря и с директора на Военномедицинска академия ген.-майор проф. Стоян Тонев. Той беше зает, а заместващата секретарката му г-жа ни обясни, че да, ще провери има ли такъв случай. След което призна, че "случай има", и че "човекът е трябвало да отиде в спешния кабинет, за да го приемат отново". Но, разбира се, нямаше откъде да знае дали му е съобщено "на човека" какво трябва да направи. Или, както той твърди, просто е напъден. С доц. Костов не можахме да се свържем, понякога телефоните наистина си правят шеги. Но проф. Тонев, убедени сме, ще стори необходимото, за да изясни случая, дори ако само половината от казаното от стресирания човек е вярно. Всички видяхме в какво състояние е, видяхме и медицинските джаджи по ръката му, видяхме и болничната му пижама. Това е, както се казва, положението.
А за читателите на ДУМА пак ще припомня: Йордан Христов Интолов е човекът от снимката, и защото учениците му сигурно са много, все пак може би някой от тях ще си спомни за него. Така че вгледайте се в снимката, разпознайте го, момичета и момчета! Никога не е късно да кажеш добра дума някому...
Защото старият учител е един от нас, от обществото ни е, и е в беда, "на ръба".
Дали някой може да помогне? Дори само ако целуне ръката на стария си учител...
 

БАБХ е скрила 135 случая на храни със салмонела през 2019

автор:Дума

visibility 0

Пуснаха Стайко Стайков от ареста

автор:Дума

visibility 114

Седем жертви на газовата експлозия в Словакия

автор:Дума

visibility 24

Путин и Ердоган пускат "Турски поток" заедно

автор:Дума

visibility 140

Безредици в Атина и Патра

автор:Дума

visibility 107

Нов удар срещу Китай

автор:Дума

visibility 291

Бедност заплашва развития свят

автор:Дума

visibility 431

/ брой: 235

Боко ТВ

автор:Велислава Дърева

visibility 892

/ брой: 235

В България се имитира борба срещу корупцията

автор:Дума

visibility 370

/ брой: 235

Животът на един "шпионин"

visibility 401

/ брой: 235

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ