У нас малко се знае за донорството на органи

Д-р МАРИАНА СИМЕОНОВА е специалист анестезиолог реаниматор от 1993 г. Над 20 години работи във ВМА по специалността. Има придобита квалификация по здравен мениджмънт. През 2011 г. е завършила магистратура по "Международни икономически отношения". Преминала е обучения по анестезиология и реанимация във водещи клиники в Израел, Холандия, Русия. От февруари т.г. е директор на Изпълнителната агенция по трансплантация.



"Близките на болния в реанимация най-много се боят да не би да се сбърка мозъчната смърт с кома"


- Д-р Симеонова, през 2012 г. България бе страната с най-малко извършени трансплантации в ЕС - 19, и най-малко за България от 2004 г. насам. Но до средата на т.г. се извършени 20 от живи и от трупни донори. Връща ли се доверието на българина в органното донорство?
- Степента на доверие е различна. Преди дни получих резултатите от анкета на тази тема и още не съм ги анализирала. Но като цяло данните сочат, че хората са слабо информирани относно трансплантацията на органи и мозъчната смърт. Най-добре информирани са 25-45-годишните и жителите на големите градове. На един от последните въпроси "Желаете ли повече да научите?", около 2/3 отговарят положително. Въпреки че вече много се говори за донорството на органи и животоспасяващата роля на трансплантирането им на тежко болни, очевидно работата по информирането на обществеността е някак на парче. Задължение на агенцията е да обедини усилията си със специалистите, с неправителствения сектор, с медиите и да разяснява на хората всеки етап и от донорството, и от трансплантацията. Само така човек може да има информиран избор.
От началото на т.г. досега у нас са регистрирани 20 донора. Но 20-те трансплантации, които споменахме, са от петима донори. За останалите 15 - или близките не са дали съгласие, или по медицински причини органите не са били годни. Близо 80% стига несъгласието на близките. Например от "Пирогов" досега са подадени 3 донора, но от тях само 1 е реализиран, при втория има отказ от близките, а третият бе негоден по медицински причини, въпреки че близките бяха дали съгласие. В МБАЛ Пазарджик имахме друга ситуация. Благодарни сме за благородния жест на близките на млада жена, които дадоха съгласие тя да стане донор, но дори с всички възможни реанимационни медикаменти сърдечната й дейност не можа да бъде поддържана и 24 часа след установяването на мозъчната смърт заради тежкия кръвоизлив.
Именно доказването на мозъчната смърт плаши най-много близките на пациента. Страхуват се, че може техният близък да не е в мозъчна смърт, а в кома. От кома може да се излезе. При нея има качествени и количествени нарушения на съзнанието, но няма нарушения на кръвоснабдяването на мозъка.
- Как се доказва мозъчна смърт?
- Това е продължителен процес и се преминава през много етапи. Когато пациент с черепно-мозъчна травма например бъде приет в спешно отделение или в противошокова зала, работата на екипите е много спешна и съсредоточена в спасяването му. Спешните мероприятия са толкова много и рисковани, толкова бързо трябва да се направят в определен ред, че изискват пълна концентрация, висок професионализъм и перфектна организация. След като бъде спасен животът, вече се мисли за подходящото лечение. Няма лекар, който може да се примири със смъртта.
Когато има подозрения за мозъчна смърт, се прави специфичен скрининг. Той включва поредица от клинични и инструментални изследвания, които се провеждат задължително през определен брой часове - това са специфични методи, които са доказани и са практика в цял свят, в т.ч. и в Европа, в частност и в България. Най-напред се извършва специфичен клиничен преглед, който определя липса на определени рефлекси и наличие на определена оценка по специална международна скала за кома. Ако са налични останалите елементи за мозъчна смърт, по протокол се преминава към следващ етап от други изследвания. Когато има сигурна мозъчна смърт по клинични данни, се правят различни изследвания, сред които е мозъчната ангиография (с нея се установява дали има кръвоснабдяване на мозъка), електроенцефалография и др. Ако се установи, че има и най-слабо захранване на мозъка, мозъчната смърт не е доказана и продължава лечението на пациента в реанимация. Но с настъпването на мозъчната смърт, която е смърт на индивида, против моралните и етични норми е да бъде лекуван такъв пациент. Той всъщност е починал. В споменатите прегледи участват няколко лекари от различни специалности и не може всички едновременно да допуснат грешка. Всяка стъпка се документира и документите се съхраняват.
От приемането на пациента до изследванията за подозирана мозъчна смърт минават часове, може и дни, като в това време не спира борбата за живота му. Ако все пак се установи, че пациентът е в мозъчна смърт, идва ред на други процедури. Проверява се този човек да не е в регистъра на отказалите приживе донорство. След това се правят поредицата изследвания, за които говорихме. Но дори пациентът да е в мозъчна смърт, да има съгласието на роднините и самият той приживе да не е отказал да е донор, може да има медицински противопоказания. Например СПИН. Преболедувалите от хепатит може да са донори на бъбреци. Тогава търсим реципиент, също преболедувал хепатит, но с бъбречно заболяване, което изисква трансплантация.
Вече и възрастта не е бариера за донорство. Ако имаме 70-годишен донор, който е нямал хипертония или чернодробно заболяване и отговаря на всички други медицински показания, защо да не е донор на 30-годишен в критично състояние, с прогноза за дни живот, или на 70-годишен, чакащ бъбречна трансплантация на диализа? Колеги от Западна Европа доказаха благодарение на 15-годишна практика, че сифилисът първа и втора степен у донора също не е противопоказание да трансплантиране на органите му.
- Как се избира кому да се трансплантират органите на починал донор? Има случаи у близки на болни, нуждаещи се от трансплантация, да остава съмнение, че не всичко е направено...
- Когато трябва да избираме, се събира комисия от над 10 лекари от различни специалности и двама представители на пациентски организации. Трудно е да бъдат подкупени 15 души...
Спешните случаи и децата са с предимство. Търси се преди всичко съвместимост по медицински показатели - кръвна група, имунологични показатели, размер на органа (когато става въпрос за сърце), възраст и състояние на реципиента и пр. Ако няма съвместимост в максимална степен, реципиентът отхвърля органа и може да умре. Когато има необходимата съвместимост, обаждаме се на евентуалните реципиенти. Някои се плашат и отказват, други се оказва, че са починали, състоянието на трети се е влошило и не може да се осъществи трансплантация. На тези, които отговарят на изискванията, се правят съответните изследвания.
- Какви са другите причини за ниските нива на донорство у нас?
- Един от проблемите е недостигът на кадри. Средната възраст на анестезиолози, реаниматори е 50 г., имаме колеги и на по 70 г., които продължават да работят, за да помагат. По-доброто заплащане на труда на лекарите ще задържи у нас повече млади специалисти. Добре е работещите в спешни центрове, в реанимации, в операционни да са втора категория труд - те всеки ден, понякога повече от един път, се срещат със смъртта.
- Как всичко това ще помогне?
- Дейността по донорството и трансплантациите ще е част от всекидневната работа - това означава всеки ден да се прави скрининг на болните с тежки мозъчно-черепни травми, мозъчни кръвоизливи, мозъчна исхемия и пр., които са в реанимация и които, ако са изпълнени определени медицински условия, биха могли да са донори. Ако не са заявили категоричен отказ.
У нас координаторската мрежа е изградена, но не сме поставили достатъчно ясно разписанието на длъжностите и организацията в донорските бази - например да има задължително координатор в реанимациите, в неврологичните и в интензивните отделения. Причината е в недостига на кадри. Хирурзи, анестезиолози, реаниматори са натоварени, работят на две места. Всички тези неудачи не демотивират колегите. Напротив, те искат да търсим заедно начин за осъществяване на донорство. Колегите от по-малки градове се оплакват, че се появява възможност за донор, но изведнъж получават несъгласие от близките. Колега каза: "Те ни нямат доверие. Искат да отидат в по-голяма болница". Реаниматорите в малките болници вършат невероятна работа, и те са тези, които спасяват живота на човек, и когато са изчерпали възможностите си, самите те търсят помощ на по-голяма болница с по-големи шансове за лечение. Хората трябва да имат доверие на реаниматорите в малките болници.
- Често се коментира, че не е възможно при толкова много загинали в катастрофи да няма донори...
- Много от катастрофиралите с тежка мозъчна травма не са в мозъчна смърт и голяма част от тях умират от травмата. Други изпадат в тежка кома, но щом не са в мозъчна смърт, не може да са донори. А и борбата на лекарите е хората да оживеят, а не да станат донори.
- Как стоят нещата с живото донорство, след като м.г. законът въведе компенсации за донора до възстановяване на свързаните с донорството разходи и загуба на доходи?
- Разчитаме най-вече на него, но и тази идея все още не е приета от обществото.
- Законът за трансплантация на органи, тъкани и клетки вече дава възможност на директора на ИАТ да дава разрешенията за внос и износ на органи, тъкани и клетки и на обмен на органи с цел ускоряване на процеса по издаването им. Доколко може да разчитаме на трансплантации с органи от други европейски страни?
- У нас не се извършват трансплантации на бял дроб и на панкреас и бъбрек едновременно. За тези случаи комисията за лечение в чужбина дава разрешение нуждаещите се да се оперират зад граница. Понякога и в чужбина ни отказват. Имахме случай с млад пациент. Проф. Валтер Клепетко отговори на молбата ми да се срещнем. След разговора прие пациента, направиха се предварителните изследвания и предстои включването му в листата на чакащи в Австрия. Преди това се наложи да се срещна с проф. Леонел Ростенг от Франция за други пациенти. Тези трансплантации - в Австрия и във Франция, са направени с органи от донори на техните държави. Ако донорството у нас не се разрасне, може и да спрат да трансплантират наши пациенти.