Творец на очарователните български хора

Любен ДЕСЕВ

Бай Дико - така го знаят и помнят негови близки, роднини, познати - е човек от народа и творец за народа. Родолюбец е до мозъка на костите си. С чувствително и отзивчиво сърце е. Споделя болката на ближния. Старае се да помага на хората, с каквото може. До сетния си ден живее с техните въжделения, страдания и радости. Патриотизмът и човещината му са истински, неподправени.
Всяка Нова година посрещаме с най-популярното му хоро - Дунавското, чиято музика е от 1937 г. Преди промените през 1989-а държавният ни глава попитал кой е авторът на това хоро, което всяка година пускат след новогодишното му поздравление. Отговорили му, че е Дико Илиев, който е възрастен и за него се грижи дъщеря му в Михайловград (сега Монтана). При гостуване в града на Огоста Тодор Живков отправя покана към известния музикант и композитор да му гостува в резиденцията, гдето е отседнал. "Първият" го посреща с думите: "Аз гостувам на Михайловград, Вие гостувате на мен и двамата сме гости." Бай Дико отвръща: "И двамата сме гости, но Вие сте пристигнал на четири колела, а аз на две." И наистина, за срещата с височайшата персона той идва с колело.     
На 10 април 1979 г., веднага след мълниеносната новина за политането на първия българин - Георги Иванов - в космоса, пак звучи Дунавското хоро. 81-годишният бай Дико слуша и сълзи от радост текат по бузите му. Нали той е авторът на носещата се в ефира музика. "България е била и ще бъде!.. След такава радостна вест свирят моето хоро!.. Господи, каква радост доживях!", не скрива възторга си възрастният човек в онзи върхов момент.
Творческото дело на Дико Илиев е уникално явление в нашата музикална култура. Няма българи по света, които да не се наслаждават на неговите живи, мелодични и динамични хора. Обичат ги и нашенци, и чужденци. От този самобитен народен музикант и недостижим талант са композирани и завинаги останали в музикалната ни културна съкровищница около петдесет хора - прави, дайчови, еленини, самоковски и други, двайсетина марша за духов оркестър, няколко народни китки, десетки валсове, танга и румби. В недалечното минало, в продължение на около две десетилетия Радио София открива програмата си с марша на Дико Илиев "Сливенци при Драва". Често го квалифицират с думите "чародея на българското хоро".
Дико Илиев Диков е роден в бедно семейство в село Карлуково, Луковитско, на 15 февруари 1898 г. Проявява склонност към музиката още в детска възраст, когато е пастирче и пасе овце край Искъра. След завършване на четвърто отделение - четвърти клас в днешната образователна система - със свое другарче от същото село решават да станат "музикантски ученици" и за целта постъпват в духовия оркестър на Шестнадесети пехотен Ловчански полк в Орхание (сега Ботевград). В началото на едно занятие "музикантският учител" капелмайстор Димитър Харалампиев забелязва, че в междучасието някой е написал ноти на черната дъска и пита кой ги е написал. След кратка пауза Дико става и признава, че е той. Учителят поставя нов въпрос: "Ако изтрия нотите, ще можеш ли да ги напишеш отново?" Ученикът отговаря положително и ги написва по памет повторно. Капелмайсторът, прозрял музикалната надареност на 13-годишния си възпитаник, го хваща за ухото, обръща го към класа и заявява категорично: "От това малко момче ще стане голям музикант!" Учителската прогноза се оказва вярна. Само след шест години 19-годишният композитор пише мелодията на първото си хоро за духов оркестър - Искърско хоро (1917).
Отдаденият на музиката Дико Илиев е участник в Балканската война, в Първата и във Втората световна война. Но по душа е миролюбив, състрадателен. Един ден, по време на Балканската война, войници от Шестнадесети Ловчански полк при Люлебургаз минават покрай ранен войник, стенещ от болка. Минават и заминават, без да спират. А Дико се отбива, притичва, носи вода на страдащия човек, наплисква лицето му и после догонва своите.
Първото си хоро - Искърското, сътворява на късче хартия по време на Първата световна война, когато с наши воини и той е на Сереския фронт, близо до село Максинени. С това право хоро, едно от най-хубавите му хора, иска "да разтуши мъката на войниците", намиращи се далеч от родни домове и близки.
Известно време Дико Илиев е в Оркестъра на Военното училище в София (1919-1920). Но най-здраво името и делото му са свързани с Оряхово, където живее и работи 42 години в най-активна творческа възраст. В града на Дунава, гдето създава основната част от музикалните си произведения, е музикант във военния оркестър на Тридесет и шести пехотен Козлодуйски полк. Неслучайно духовият оркестър при Народното читалище "Надежда-1871" в Оряхово носи името му, а диригентът на оркестъра Кузман Кузманов е композирал специално хоро - "Утро", посветено на Дико Илиев.
Извън служебната си работа и почти до края на живота си бай Дико е истински апостол на музиката в Северна България и особено в Северозапада. Основава множество духови оркестри в села и градове. Снабдява ги с ноти. И всичко върши доброволно, без възнаграждение, без никакъв хонорар.
Самобитният музикант Дико Илиев утвърждава в българската музика обичан нов жанр - хора за духов оркестър. Членовете на Съюза на българските композитори почти цял живот го държат извън гилдията си, защото бил завършил само IV отделение и нямал музикално образование. А само в неговото Дунавско хоро, изтъква поетът Димитър Керелезов (2017), "спокойно могат да потънат и да се удавят с творчеството си десетки официални членове-композитори с висше музикално образование". И все пак накрая го приемат. Това става след промяна в регламента на съюза и с приемане на допълнението: "Общото събрание може да приема без диплома за музикално образование кандидати, чието творчество е с доказана обществена значимост."
Вече над три десетилетия гениалният майстор на българската духова музика не е между нас, живите. Но той, като всеки велик творец, е надживял живота си. Със своите божествени хора и вълшебни мелодии, докосващи човешката душа, остава навеки жив в националната ни памет.

Снимка БНР