Турция гледа не само към Близкия изток

Зорница Илиева

  
Управляващите в повечето страни по света разчитат на социологически агенции, за да се ориентират за начините, по които се възприема дадена политика от обществото като цяло. Напоследък с тази цел се ползват и модерните референдуми. А ако предстоят избори, такива задачи се поставят и на научни институти. Това става обикновено когато има съмнение, че част от гражданите не одобряват взети решения или е настъпило объркване в посоките на поставени политически цели. В момент, когато проф. Давутоглу, външен министър на Турция, възторжено обяви, че след 3,5 г. визите за турските граждани за ЕС ще паднат, Истанбулският университет "Кадир Хас" публикува изследване, което показва, че подкрепата на гражданите за членството в ЕС е спаднала от 58% през 2012 г. на 47% през 2013 г. Отбелязва се все по-големия скептицизъм по този въпрос.
Данните са интересни, защото отразяват мнението на редови турци към провежданата през последните години външна политика на страната. Съществуват становища, че външната политика на страната не се посреща с одобрение от все повече граждани в основните си направления. Друг е въпросът, че от ЕС относно спогодбата за реадмисия (обратно приемане на нелегално влезли в ЕС граждани през Турция, и то от трети страни) и съответно започване на процес за визова либерализация нямаше ясно и категорично изявление, в т. ч. и от комисаря по разширяването Фюле. "Едновременните действия" или съгласуването на две реципрочни стъпки е обвързано с толкова условности и взаимно следене между ЕС и Турция, че явно след 3-4 г. този въпрос ще бъде поставен въз основа на политически пазарлък и едва ли може да се смята, че е гарантирано цялостното премахване на визите за турските граждани. Все пак не бива да се забравя, че европейската практика изисква в това отношение и одобрението на парламентите на всички 28 членки. На този етап самите турски граждани според цитираното изследване заявяват, че одобрението за външната политика на Турция е вече 26,7%, докато е било 37,7% през 2011 г. и 35,4% през 2012 г.
Изследвани са били 1000 турски граждани от 26 града и 48% от тях са посочили, че външната политика на страната им към Египет например е неуспешна. Естествено е Сирия да е основна тема и при такова изследване, защото ангажираността на Турция в кървавия конфликт и взимането на страна в битката за властта в Дамаск е неоспорима. През тази година 49% от гражданите са посочили, че външната политика към Сирия е неуспешна, а са били 46% през 2012 г. 41,7% са посочили, че Турция е трябвало да остане неутрална и да не се меси в Сирия. Подкрепата за сирийската опозиция от 11,4% през 2012 г. сега е само 5,2 на сто. Интересно е, че 46,7% от турците смятат, че страната им никога няма да се присъедини към ЕС, а 44,6% отдават това на религиозните различия, т.е. мюсюлманската религия е главната причина според тях. Някак между другото се промъква въпрос за алтернатива на европейското членство и 26,1% са посочили някакъв турски съюз, а само 9% са определили Шанхайската организация за алтернатива. 37% от турските граждани възприемат страната си като ислямска, 24% като европейска и 21,6% като държава от Близкия изток. 38,6% приемат, че Турция като държава няма никакви приятели, 41,7% са посочили САЩ като най-голямата заплаха, а 43% са убедени, че Министерството на външните работи определя външната политика на страната им. Според 30% тя е дело на премиера Ердоган.
Тези данни могат да са в основата на твърденията, че турската външна политика е в различен етап и предстоят промени и раздвижвания, които винаги са били характерни за опитните в полето на дипломацията. Защото на този етап войната е извън уравнението за изход от всякакви геополитически кризи и последните събития около Сирия, Иран и като цяло конфликтите в Близкия изток го доказват. Философията на външната политика на най-големите в света в момента е ясно изразена и тя е в признаването на легитимните интереси за сигурността на великите сили в собствените им региони и сфери на влияние, дори и ако на думи са яростни противници и се упрекват в глобална или вътрешна намеса. Сякаш има някакво негласно споразумение за общност на сигурност, като се запазват условия за сътрудничество, контрол на противоположните интереси и все по-ясното желание за предотвратяване на разпространението на конфликтите в дадени региони и държави, като се съхраняват взаимно интересите. Дали това ще е съвместно производство на сигурност в региони, където се е воювало, дали ще се даде възможност за системно сътрудничество или отново ще се стигне до конфликтни ситуации, никак не е ясно, но е налице желание. Турция определено го е усетила и погледите й вече са насочени не само към Близкия изток.
Не може да не се отбележи, че управляващи и опозиция в държава като Турция имат определени разминавания относно водената външна политика на страната. Опозиционната НРП (Народнорепубликанска партия) е отправила обвинения към външния министър проф. Давутоглу, че води външна политика, която "обрича турската национална сигурност на нови опасности, накърнявайки политическите и икономически интереси на страната, положението на Турция в света и нейния образ". В нарочна петиция се посочва, че с действия по отношение на Кавказ, Балканите, Източна Европа, Черноморския регион, регионите на Средиземно и Егейско море, Близкия изток и Персийския залив, от държава, която е била силна, предвидима, с посредническа роля там и никога не е заплашвала и не е получавала заплахи от други страни, понастоящем понася сериозни удари върху свия имидж. Защото се намесва във вътрешни работи на съседни страни и участва в противоречиви събития. Според тези твърдения Турция провежда неодобрени политики, които намаляват или направо прекъсват политически връзки със съседи (като в Египет) и стават причина международната общност да идентифицира ПСР с "Мюсюлманските братя" в Кайро. НРП смята, че тази политика поставя Турция в изолация.
За Балканите като цяло, но особено за България е обезпокоително, меко казано, изказването на премиера Ердоган в гр. Кешир, направено на 8 декември. Предвид предстоящите през пролетта местни избори в Турция ПСР е предприела масови обиколки из страната. Социологическите агенции вещаят забележим отлив и по стара практика на въоръжение се взимат теории от областта на прокламираната през последните 10 г. неоосманска политика, залегнала в основите и на провежданата турска външна политика. След като Ердоган е представил кандидата за кмет от ПСР в гр. Кешан, след като е прерязал лентите на 400 нови жилищни сгради и едно начално училище, той в прав текст е заявил, че "с всичките си цветове и разлики Тракия е едно от най-ценните съкровища на Турция, и без да правим никакво разделение, без да показваме никакви разлики, ние гледаме на всеки наш брат от Тракия като неразделна част от нас". Нямаше да има нищо странно в такова изказване или по-скоро би ни послужило като пример как на думи се обединява нация, ако не следваха другите слова като "силна Тракия означава засилване на братството на Балканите, означава доближаване на Турция към европейските стандарти" и "Тракия за нас има специално място, тя е Солун, също Гюмюрджина, също Искече, Делиормана, Кърджали, Вардар. Ако отидем по-назад, Тракия е също Скопие, Прищина, Призрен, Сарай-Босна". И още "Тракия е живият свидетел на нашата обща история с Европа, тя е представител на това наше географско минало. Днес с цялата география на Балканите, центърът на всички тези наши връзки се намира в Едирне (Одрин), Текирдаа, Кърклялели (Лозенград), и, разбира, се Истанбул (Цариград)". Използването на старите имена не е случайно.
Както се казва в такива случаи, коментарът е излишен, но официалните реакции, поне от наша страна, са някак по европейски сдържани, позакъснели с дни и биха довели дори до незаслужаващ извод, че съществува неизживян комплекс от мощното облъчване във външната политика на съсед като Турция. Да не забравяме, че от години се правят изказвания, че ту Сараево е Турция, ту - Скопие, ту - Прищина, а ислямската дъга на Турция бе ясно очертана още в труда на проф. Давутоглу "Стратегическа дълбочина" преди повече от десетилетие. Част от идеите обаче се оказаха провалени, а именно "нулевите проблеми със съседите".
Дали си струва заради вътрешни избори да се жертва политика на добросъседство и сигурност на цели региони и дали това съответства на европейски стремежи? Дали Европа си дава сметка за стратегическите направления на мощни държави като нашия голям съсед? Само техни ли са? Ние, сякаш по станала вече традиция, или се снишаваме, или решаваме да стоим настрана от "барабар Петко с мъжете". Гърция реагира спонтанно и само тя води някаква полемика и относно диалога в турското медийно пространство за превръщането на "Св. София" отново в джамия. Но и опозицията в Турция вече извисява глас. Лидерът на НРП Калъчдароолу неотдавна бе на първото си официално посещение в САЩ и медиите в Анкара проследиха с подчертано внимание срещите му там. Няма как основната цел на разговорите да не е била свързана с предстоящите през 2014 г. избори в Турция и съответно намирането на подкрепа в този процес. Акцентирането върху прегръдките между Калъчдароолу с Фетулах Гюлен, лидер на религиозно братство, който от 1999 г. живее в САЩ, само подчертават, че съобщенията за разрив в отношенията между управляващата ПСР и движението "Гюлен" е факт. В дъното може да стои както решението на правителството да затвори хиляди частни училища в Турция, които са и главни източници за доходи на "Гюлен", така и публикуването на поверителен документ от 2004 г., в който Националният съвет за сигурност настоява пред Ердоган да се вземат мерки "за край на движението "Гюлен". Друг е въпросът защо точно сега се дава гласност на този документ. А дали решението за затваряне на учебни заведения, финансирани от фондация на "Гюлен", е "държавен преврат срещу образователната система", могат да си отговорят само турците.