Цветята на живота у нас вехнат

Нора Дянкова,
българска майка на три деца,
Обединение на жените социалистки в столичния район "Лозенец"

България изчезва, българите емигрират, измират или просто не се раждат. И ако досега падахме все по-надолу в някаква пропаст, то вече дъното е стигнато и няма повече накъде да се пропада. Започнал е процесът на загиването ни.
Децата не получават храна, няма пари за тяхното лечение, няма места в детската градина, няма достатъчно и поддържани площадки за игра, няма място в предучилищните групи, няма безплатно образование и занимания за подрастващото поколение.
А има ли място за деца въобще в България? И как няма място, като децата, които се раждат, са толкова малко? Ако майките се осмелят да потърсят правата си, ако въобще ги знаят, често са обиждани и възпрепятствани от служители в администрацията. Необходимо е да се вземат спешни мерки, тъй като положението го изисква. Не може повече да се отлага - пожароопасно е!
"О, майко мила, защо тъй милно, тъй жално плачеш?", би възкликнал отново поетът. А отговорът е, че Българската майка е в агония, тя страда, че и се отнема възможността да бъде пълноценен човек, който да се грижи за семейството си. А както знаем, именно семейството е основна градивна единица на обществото. Българската майка е поставена в икономическо, социално и емоционално робство. Тя остана там, откъдето всички други избягаха, защото е майка. И продължи сама по пътя си, защитавайки децата на България. Затова тя беше наказана, унижена и изоставена, защото защитаваше детето си и бъдещето на България.
Не може да се оцелява с 380 лв. майчинство. Това е сумата само за памперси и мляко за по-малко от месец, а ако има две или три деца в семейството, с какво да издържа тях? И с какви пари живее майката? Тя няма пари за образование, за наем на жилище, за дрехи, за храна, за транспорт, за лекарства, няма пари за нищо. И ако е вярно, че "битието определя съзнанието", то в мислите на майката няма нищо хубаво освен децата й.
В България да си майка означава да се откажеш от себе си, да не учиш, да не работиш, да не спиш, да не се храниш пълноценно, да не посещаваш културни мероприятия, да нямаш лично време, да не ползваш тротоарите, да не ползваш обществения транспорт и да се надяваш асансьорите в метрото да работят и днес. Защото да си майка с количка в България, не трябва да е повод да се чувстваш инвалид и да ти се отнема правото за свободно придвижване.
Не е редно да си изпреварвана на всички опашки или незабелязвана там, където си, сякаш не съществуваш. Да си възприемана заедно с децата си като тежест, защото децата искат любов и грижа, но и средства.
 Как се грижи държавата за най-ценното си - бъдещите си данъкоплатци? Как се грижи за най-беззащитните и слабите, за болните?
И ако назад в годините бабите и дядовците помагаха в отглеждането на внуците, сега това е изключение. Обществото се разпада, майката няма помощ нито от държавата, нито от близките. Сформират се сдружения от майки в отчаян опит за подкрепа. Сякаш помагайки на някого, който е по-зле от теб, ти самият променяш социалния си статус. Ясно личи, че нужда от промяна има и тя започва отвътре, но трябва да бъде подпомогната и от държавата. Защото другото е краткотрайна помощ, това не е решение на проблемите в дългосрочен план.
Децата имат нужда от здрава, уверена и силна майка, достоен пример за подражание, която да ги научи на любов, уважение, солидарност и взаимност, да ги направи добри хора и граждани. Но дали тези категории имат място в нашия свят и дали ще направят детето адаптивно в бъдещия му живот в "милата татковина"? Въпроси, чиито отговори стават все по-трудни. Но това не значи проблемите да се загърбват, сякаш не съществуват, и да не се търси решение. Защото майките и децата са все още тук, нали?
Жената е дискриминирана и често е възприемана като източник за наслада, обект или обслужващ персонал вкъщи. Жената не е просто домакиня, тя има потенциал и би била много полезна за обществото, ако й се даде възможност да учи, да работи и да се развива, за да се издържа сама и да е полезна на себе си, на децата си, на семейството си и на обществото. Това би подпомогнало икономиката, цялостния икономически растеж, образованието, науката, изкуството, културата.
Проблемите са взаимносвързани и стават все повече. И колкото повече време минава, се отваря огромна пропаст между политиците и обществото. Доверието се подкопава. Ако се надскочи партийният интерес и всички политици заедно работят за една кауза - за майките и децата на България, то няма да виждаме протести на майки, облечени в черни дрехи по улиците при живи деца. Не трябва да се допуска майка да изрича на глас, че се надява болното й дете да умре преди нея, защото после няма кой да се погрижи за него.
Може би все по-малко българчета четат и разбират категориите на поетите, защото действителността в България е смазваща. Защо позволяваме да се мачкат "цветята на живота" - нашите деца и техните майки, и какъв ще е светът ни без тях? Това ли ни завещаха дедите ни, за това ли писаха поетите ни, за този свят ли умряха войниците ни и какво биха казали Ботев и Левски? И понеже всички ние, българските майки, имаме нужда от вас, ви призовавам, крещейки с цял глас: мъже, бащи, братя, политици, защитете и помогнете на своята сестра, майка, жена! Необходима е цялостна промяна на системата за управление на държавата и обществото. Това е главното и решаващо за преодоляване на нашите проблеми и за възраждането на България! Нека заедно направим България наш дом и място за достойно и щастливо майчинство и детство. Откъде да започнем, проблемите са много, ще кажат обезверени хора. Започнете промяната от себе си и от това, с което  вие можете да помогнете. Пречещите ни стигат...




Поредният протест на родители, за чиито искания управляващите нехаят