Езикът на политиците е неразбираем, зад него не откриваме човека

Тоталният разпад на обществения диалог, речевата агресия и върховенството на политическото клише коментират в предаването "Мрежата" по БНР д-р Антоанета Начева и доц. Владислав Миланов, преподаватели във Факултета по славянски филологии на Софийския университет "Св. Кл. Охридски".


Доц. Миланов: 
Чистото и задълбочено политическо говорене изчезна до такава степен, че ни демотивира да се занимаваме с тази реч. От 20 години ние обръщаме внимание не само върху това какво, а и как трябва се говори. Обръщаме внимание, че речевата агресия придоби такива размери, че стана заплашителна не само за парламента, а и като модел на поведение за подрастващите поколения – в училището и на улицата. 
Всичко това ни накара да се замислим дали изобщо има смисъл да се занимаваме с реч, на базата на която все по-трудно откриваме човека и човешкото присъствие. Когато с вас си говорим, можем по речта да идентифицираме човека. Можем да си направим изводи за неговото възпитание, за това колко книги е прочел този човек в живота си и как умее през думите да създава светове на уют и на хармония. Докато в политическата реч загубихме точно тази мяра. И не само в последните 20 години. Като имате предвид, че след 1989 година т.нар. дървен език (терминът е много популярен, той е на френската социолингвистика) беше заменен от живата реч, от езика на бунта, от езика на промяната. 
За съжаление обаче години след това се сблъскваме с едни тенденции, които се задълбочиха с времето: речева агресия, силни употреби на клишета, зад които наистина не откриваме човека. Да, нормално е всеки от нас да изповядва различни политически идеи, но не е нормално това да води до толкова силна омраза, която у нас, като граждани, създава усещането, че това е съзнателно търсен ефект. А всички ние, които се занимаваме с езика, знаем, че съпътстваща на неговата основна функция да общуваме е и функцията да ни обединява. 
Ние си говорим, за да се разбираме, за да разменим идеи и да покажем себе си и своята ценностна система, но в същото време да покажем и уважение към света на другия. Като изключим даже чисто езиковата страна, ми се струва абсолютно ненормално така да говорят хора помежду си. Наскоро бяхме пак със студенти от магистърската програма по лингвистика, с д-р Начева заведохме тези студенти в парламента, за да наблюдаваме публичната реч. Не е нормално до такава степен да сме загубили усета си като хора. Не е нормално да сме забравили как един мъж трябва да се обръща към една дама, без значение какви са политическите напрежения. То и това като че ли се размива покрай размитата и груба реч. 
Създава се усещането, че през речта се прикрива нещо, което ние чуваме като думи, но като реалност е съвсем различно. Има една много сериозна книга на Джон Остин "Как с думи се вършат неща" и тогава достигаме до големия въпрос: "Какво през последните 20 години стои зад политическата реч като реалност?" И се страхувам, че ще открием все повече разминавания. Ние станахме преводачи на своите политици и често се налага да ги превеждаме от български на български език. Или не са разбрани, или думите им са извадени извън контекста. Наскоро имахме такъв пример с изказване за лекарите: какво като няма лекари, ще си внесем отвън. И обяснението беше, че думите са извадени извън контекста. 
След това се опитаха да ни обяснят, че живият език налага това говорене в парламента. Нека да не бъркаме живия език с уважението, или функцията на народния представител, който трябва да съблюдава нормите в обществото и по същия начин да проявява уважение към нормите на езика. Това не е изкуствено клише на езиковед, чиято задача е да възпитава младите хора на обич към българския език. Това е наблюдение на гражданин, който си дава сметка, че ако така говорят в парламента и ако този модел се повтаря в обществото, ние отиваме към разпад. Защото от години съобщаваме, че има разпад на диалога: не само като синтактична структура, разпада се умението на общуваме помежду си. 
Не може да бъде нормално да крещиш от най-представителната трибуна в държавата. Ако това е нормално за някого, значи светът му не стъпва на здрави устои и рискува да подведе и тези, които го слушат, които са го избрали. Много лесно предадохме езиковата култура. Не изобщо високата езикова култура, слязохме в ниското. Като че ли там на българските политици им е добре. Зад циничната реч, разбира се, стои циничното мислене. Ние сме жертва на това поведение и тази реч. Децата, които израстват, няма как да придобият уважение към институциите, към държавата и към човека, ако в семейството не ги възпитаме. Ако обществото най-вече през училището не им покаже, че човекът и неговата реч са силата на едно общество.

Д-р Антоанета Начева:
Причините за разпада са много. От една страна е оварваряването на езика, агресията, която постепенно преминава към физическа. Ставали сме свидетели не на един или два опита за саморазправа. А това води до разпад на диалога. Води до това политиците да се чувстват комфортно в речевата агресия, да се укриват зад клишето. Ако допреди няколко години изследвахме и откроявахме най-вече клишетата като способ на политиците, сега клишето е по-малкото зло. Сега имаме ужасно много цинизми, вулгаризми. Наличие на преки нападки без абсолютно никакъв филтър и без елементарно уважение към събеседника, независимо той какви политически идеологии изповядва. 
Ако съотнесем една реч от днес с една такава от 90-те години, ще видим, че това уважение тотално е изчезнало. Едно е да влезеш в дебат и да обсъждаш идеи, съвсем друго е да принизиш комуникацията до махленско ниво. Смея да твърдя, че речта на политиците все по-често и все по-категорично започва да прилича на една комуникация на субкултурите, на футболни хулигани, които поддържат конкретни отбори. Дали са ЦСКА или "Левски“, "Барселона" или "Реал Мадрид“, няма значение. Това по никакъв начин не трябва да фигурира в Народното събрание. Това е тотално недопустимо."

Доколко езикът на омразата е бутафорен, целящ популярност чрез скандалното?

Доц. Владислав Миланов: Дотолкова, доколкото изобщо можем вече през езика да разберем нещо за политиците. Нищо не можем да разберем какво стои зад този език. Не можем да разпознаем нито човека, нито неговото мислене. Следователно, всичко може да стои зад този език: популизъм, например. Или могат да го оправдаят, като по този начин намаляват дистанцията между себе си и нас като избиратели. Ще намерят хиляди оправдания. 
Истината е, че в развитите общества, там, където има и развита политическа класа, политиците не излизат да говорят само защото знаят един език и могат да кажат "Добро утро" на този език. Те говорят, защото имат какво да кажат на хората. Имат богата мисъл и тя трябва да намери израз през речта. Дори политик като Маргарет Тачър, която от своята политическа висота вероятно може да излезе да говори и без подготовка пред аудиторията, се е упражнявала понякога по 45 минути, за да бъде силна, заставала е срещу огледало, за да се види отстрани. Тя е наблюдавала речта си: как ще достигне тя до хората. Ние не развихме през тези години политическо общество, което да се стреми към високото. Напротив, вървим по точно противоположната линия. Определени хора, които са превзели трибуната на Народното събрание, са превърнали говоренето в професия. 

Вината на медиите?

Доц. Владислав Миланов: Политическата и медийната реч винаги са в своеобразен диалог. Често едното определя другото. Общият извод е, че и парламентарната, и журналистическата реч се поддаде лесно на небрежността и на агресията на уличното. На това, което ние криворазбрано наричаме "намаляване на дистанцията". Не бива да се притесняваме да казваме чрез думите истината. Това е големият проблем: манипулацията придобива все по-широка мащаби. Тук е ролята на журналистите. Журналистическата реч трудно намира своите канали, през които да идентифицира себе си и своите послания, да покаже характер. Но в този смисъл не бива да се обобщава и да говорим за всички журналисти.

Реакцията на студентите сега?

Д-р Антоанета Начева: Ние имаме изключителното удоволствие и привилегия да работим с умни и четящи студенти, които са възпитани на критичност. Това е нещо, което липсва в обществото. На политическата реч се гледа като на съревнование: кой ще каже нещо по-оригинално. Слушайки изказванията на политиците, студентите няма как да останат равнодушни. Те си правят изводи: какво всъщност би трябвало да е и какво всъщност са чули. Когато разликата е толкова полюсна, естествено се създава негативна реакция. Възмущение, разочарование, раздразнение. Дори яд. Това се поражда не само у нашите студенти, а у всеки един човек, който има доза критичност. 
Политиците се крият зад термина "журналистически маркетинг“. Създават ефект у избирателите или аудиторията си, без значение дали този ефект ще бъде положителен. Самият факт, че се говори за тях, че създават реакция, е достатъчен, за да се упражни този маркетинг.