Ценни похвални слова

Иван Попиванов

Истинската поезия ни омайва и пленява, въздейства ни и ни насочва, служи си с метафори, които са богати и многозначни, но които са изпълнени с правда и красота, без евтини трикове, без фалшиви чудатости и кръстословични маниерности и изчанчени съчинителства.
И в новата си книга "Творци от първата редица" литературоведът Пенчо Чернаев показва, че цени истински мъдрата и жизнена поезия с народностни корени, структурно стабилна, ритмично музикална и изконно вярна. Той спира вниманието си на петима вдъхновени, целеустремени и ярки поети - "творци от първата редица". Прави уговорка, че не са само те от тази така желана първа... Подрежда ги по азбучен ред (несъмнено, за да не се разсърдят някои от тях - че поетите са егоцентрично чувствителни, пък и всеки се смята, че е пръв; опровергайте ме, ако се лъжа). Това са Велин Георгиев, Драгомир Шопов, Евтим Евтимов, Матей Шопкин и Христо Черняев.
Кой у нас не ги знае, кой не е чувал за тях? Поезията им е ярка и силна, тя е противоядие срещу псевдопоезията и чалгата в литературните сфери, тя е пълноценно патриотична. Тези наши поети са писали и любовни стихове, но винаги без вулгарни жаргони, цинизми и пошлости. Между тях има общо по мислене, по позиции, по обичта им към прекрасния и чист български език. Авторът на книгата Пенчо Чернаев вероятно го е имал предвид и така е постигнал цикличност и единност. Но същевременно трябва да подчертая, всеки от творците има и свой специфичен индивидуалитет по стилистика и светоусещане, по богатство на образността, а дори и по гражданско виждане със синтеза на лично и обществено. Всичко това е чудесно разбрано в книгата.
Направи ми впечатление в тази малка, но съдържателна книга, и жанровото реализиране, освен цикличността. Системно се започва с фактология, а след това се правят анализи в есеистичен план, съчетани и с присъщи за облика на авторите цитати, най-често сентенции. Така се надхвърля представата за обикновени статии и се получава нещо като министудии с верни, макар и лаконични портрети-характеристики.
Това може да се докаже от конкретни примери. Ще се спра на всеки от поетите, ала за разнообразие не по азбучен ред, вече сполучливо използван, а по друг показател - възрастта: от най-напредналата до не толкова напредналата и все пак внушителна (каквато е на автора на книгата, а и моята...).
Ето как понякога последните може да станат първи...
В тази великолепна петорка очевидно е, че най-безспорният ветеран е Христо Черняев. Фамилното му име е сходно с името на автора на книгата, но семейственост няма, както е обяснено в текста (още повече, че всъщност поетът е избрал псевдоним, с който да се изявява). В поезията му от ранното оформяне до нашите дни сияят изконни ценности, символи на вечната обич към родината и майката, само една и незаменима. Поетът обикаля всички кътчета на България и реалното се слива с въображението, с представата за Балкана, за морето, за родните простори, за честните и всеотдайни трудови хора. Поетиката му е в най-хубавите традиции на литературата ни от Вазов до днес, с нови съвременни акценти. Много радост и оптимизъм има в стиховете му, но има и болка в настоящите "гладни години", със съчувствие към страданията на хиляди хора, с ненавистта към злото и насилието.
В книгата си г-н Чернаев вярно, убедително очертава творческия лик и извървения досега път на поета Евтим Евтимов като ярка и оригинална личност с неизчерпаемо вдъхновение. "Поетичната му ракла е много дълбока" - пише авторът и това е симптоматично и показателно за самобитността и вглъбеността на стихотворенията, като се започне от пиринските балади, от одата за Паисий, за която е казано, че е създадена от "благородно-извисен дух" и въздейства с "родолюбивия си патос, с високоволтовия си енергиен заряд", тя е знакова творба. Жизнерадостна и свежа е любовната лирика на поета, издигаща в култ горчивото вино, за разлика от подсладеното, фалшивото, ментето... Поетът цени само истинските ценности.
Похвалното слово, посветено на Велин Георгиев, е със заглавие "Осиновен от Бога" и това отчасти шокира. Всъщност тази дръзка, предизвикателна автохарактеристика, провъзгласена в едно стихотворение-равносметка, е белег на самочувствие и утвърждаване на духовното, творческото. Тя се отнася за всеки истински поет. В лириката си Велин се разкрива сложно, той не щади себе си, не се бои да се нарече гамен, освен светец, никога не търси финото и префиненото, нито излъсканото. Погледът му шари надалеч и нависоко, с болка и тревога за родината, а и за цялата земя, за космоса. Поезията му е винаги новаторска, оригинална и безпощадна срещу неправдите и позора. Спонтанен е и мъдро интелектуален, необуздан и целеустремен. Накрая ми се иска да се върна към заглавието: все пак дали не е шега или самоирония, или е парадоксална изцепка в стила на абсурдизма? Въпроси без отговор...
Портретът, посветен на Матей Шопкин, е озаглавен "Знамена да носим, знамена" - това също е откъс от стихотворение, много подходящ за облика на поета, у когото борческото начало в името на родината е неотделимо от творческото. Авторът Чернаев така пише за Матей Шопкин: "Неговият глас се издига високо в българската поезия и в българското небе - звънлив, призивен, тръбен." Много точно е казано! И още: Хайтов го е нарекъл най-родолюбивият поет след Вазов. Тази висока похвала не е незаслужена, макар че и други наши поети биха претендирали за нея... Шопкин дълбоко и искрено се вълнува от героичните дела в историята на народа ни, стреми се да следва ботевското начало в литературата ни, запленен е от величието на родния си край - има цяла чудесна стихосбирка за Велико Търново с прослава на светини в паметта на всички честни българи. Обича родната природа, родното село, реките, планините, песните и човечните пориви. Отъждествява Майката с Родината, и нещо повече: тях - с Богородица, като символ на най-възвишеното и прекрасното. "Жилав и издръжлив като воля и характер" - представя го в заключение Чернаев.
Ето най-после (но далеч не на последно място!) се срещаме и с Драгомир Шопов. Той има свой почерк, обаче вдъхновението му не е различно по насоченост - силна, всеотдайна обич към родината, към селото и тружениците в родните поля, към майката и любимата, с нежното благородство и чистотата на съвестта му. Тази съвест не му дава мира за острите социални проблеми в днешното общество. Огорчен, възмутен, ужасен, поетът изрича в стиховете си ядни, правдиви думи: "Този свят не е мой. Той на други е вече -/ нискочели, богати, презрели Родина и род..." Убийствено силно е изобличението в тази искрена, честна, светла поезия. Неговото художествено майсторство в изграждането на стиха е свързано и с най-добрите традиции в литературата ни. То е изпълнено и с вяра и оптимизъм. Благодарни сме на поета за позицията и вдъхновението му.
Благодарни сме и на автора на книгата г-н Чернаев, осъществил задачата си компетентно и професионално.