Трябва ни план за догонващо развитие

Проф. Боян Дуранкев

Европейската комисия публикува обширната си прогноза (200 страници) за икономическия растеж в света през 2016 г., като "повиши" вероятността за България на 2%. Много или малко е това?
Отговорът на този въпрос се определя не от политиците, а от фона, на който се развива България - спрямо света и спрямо страните членки на ЕС.
Първо, според икономическата теория по дефиниция растежът се определя като слаб, когато е между 1-3%, като среден - при динамика от 3-6% и като висок - когато е над 6%. От позициите на дефиницията България попада в групата страни със слаб растеж.
Второ, според това дали страната изпреварва средния икономически растеж в света, при 2% ръст на България и 3,1% средно за света страната ни се нарежда сред страните с недостатъчен растеж. Китай впрочем се оплаква от слабия си растеж - едва... 6,5%, а също и САЩ - едва 2,3%. Образно казано, с този растеж и с този БВП на човек страната ни отдавна е отпаднала от "А" група и е на дъното на "Б" група.
Трето, според "отдалечеността" на страната ни по БВП на човек от населението от средното ниво на БВП в страните членки на ЕС, изискването за "догонващ растеж" означава при прогнозирани 1,8% за целия ЕС, България да се развива с 6-7% средногодишно, за да не изостава. Обратно казано, при скромните 2% растеж страната ни ще има "изоставащо развитие", ще се характеризира като бавно развиваща се и като непривлекателна за своите граждани. Същевременно други страни членки на ЕС като Ирландия ще отбележат 4,9% ръст, съседката Румъния - 4,2%, Малта - 4,1%, Полша - 3,7%, "социалната" Швеция - 3,4%, "либералните" Литва и Латвия - по 2,8%, Испания "в криза" - 2,6% и т.н. Единствената страна членка, която ще се "доближава" към бедна България, се оказва съседката Гърция - с отрицателен растеж от -0,3%, но по БВП на човек тя остава чувствително над България, без шансове за десетилетно "изравняване" с нас.
Като синтез: 2% растеж за България означава анемия, изоставане и множество рискове за бъдещето. То това е и диагноза за ЕС като цяло - Брюксел чрез "Плана Юнкер" не е в състояние да осигури догонващо развитие на най-бедните страни членки, не притежава стратегическо мислене и не може да координира и синхронизира бъдещето на страните членки.
Изводите за България са песимистични:
1. Страната ни ще продължи да "прелива свежа кръв" на по-развитите страни. Макар и с по-слаб отток от началото на "пазарната икономика" и раздържавяването в България, но страната ни ще продължи да се обезлюдява.
2. Относително по-бедната държава, отколкото другите членки на ЕС, много по-трудно ще се справя с рисковете - нахлуване на мигранти (макар и като транзит); поддържане на по-слабо ниво на здравеопазване, образование и култура; съответно - по-ниско квалифицирана и без системни трудови навици работна сила, предполагаща както недостиг на квалифицирани кадри, така и висока безработица (за 2016 г. прогнозата е лоша - 8,6%); по-корумпирано управление; относително по-малки инвестиции в инфраструктура и т.н.
3. Бедността (относителна и абсолютна) ще продължи да търси своя нов месия - дали ще е дебеляновски, дългарски, националистически или мутренски - все едно, но който ще обещава светло бъдеще и неуморен възход.
Какво да се прави?
Спасението не е само в премахването на "плоския данък" и в преразпределението на доходите, а в растеж - динамичен, изпреварващ света и догонващ средното ниво на ЕС. Пациентът-българин, опирайки се само върху собствените си сили, няма да се справи сам с тази задача.
Пред България се очертават три алтернативи:
1. Или страната ни да остане "формален член", но вечно изоставащ, на великия Европейски съюз, като винаги гледа в устата г-жа Меркел и слуша с преводач Брюксел, отговаряйки на всичко с "йес". Това е пътят на помияра, гледащ с надежда за къшей хляб в ръцете преминаващите покрай него.
2. Или България да тропне с юмрук по масата, заедно с по-бедните страни от ЕС, настоявайки за "План за догонващо развитие", доста по-добър от очевидно непродуктивните "План Юнкер" и "План ПЕС".
3. Или България, която се е устремила по показатели на социално и икономическо развитие да търси други пътища към своето бъдеще.
Думата имат управляващите в Брюксел (и Берлин, и Вашингтон) и, разбира се, в София. Брюксел знае какво е необходимо, но не го може и не смее да го направи. София - нито го знае, нито го може.