Трудно се разделям с творбите си

ЛИЛИ ПРОКОПИЕВА завършва специалност изобразително изкуство в Педагогическия институт в Дупница. Дълго учителства в с. Лехчево, Монтанско, от няколко години преподава в 170 СОУ "Васил Левски" в Нови Искър. Преди 15-16 г. нейният интерес към изкуството на нишката намира своя творчески израз чрез апликации върху дрехи. Впоследствие художничката продължава своите търсения в изразителността на декоративната форма. Преминава към създаване на красиви текстилни пана и картини. Изявява се в общи изложби в Монтана, Своге, Велико Търново. За участието си в изложбата във В. Търново през 2005 г. получава награда от Министерството на образованието. През 2008 г. е удостоена с отличие за творбите си "Импресия" и "Великден" на Националната изложба във В. Търново. Самостоятелни експозиции реди в Монтана през 1997 г.; 2007 и 2010 - в галерия "Хаджистоянови" в НДК; Дупница и Нови Искър, Монтана, през 2017 г. прави самостоятелна изложба в Солун. Нейни работи може да се разгледат в сайта на столичната галерия "Европа" https://artgalleryeurope.eu/.  
    
- Разкажете за последната си изложба, която продължава до 15 юни? Какъв е поводът за нея? 
- Изложбата включва 20 мои работи, които бяха направени през различно време, някои дори преди 20-ина години. Последните ми творби са "Огледалата". Общо взето, техниката е една и съща, т.нар. замрежвания, една техника, която съм осъвременила, много стара, още нашите баби са я използвали за закърпване на чорапи или друго. Поводът за изложбата бе, че ставам на 50 години, тя бе открита точно на рождения ми ден. Много съм задължена на семейство Хаджистоянови, че ми дадоха отново възможност да покажа моите скромни неща в тази галерия. Тя е една от най-хубавите и най-посещавани не само в София, но и в цялата страна. Чест е за мен. В галерия "Европа" (ул. "Леге" 3) излагат много утвърдени художници и това бе голям подарък от тяхна страна за мен. 
- Какво ви вдъхновява?
- Различно, то е и въпрос на настроение. Невинаги можеш да си кажеш сега ще седна и ще направя нещо, трябва да ти дойде, малко или много, отвътре. Понякога това може да е красив залез, цветя, като всяка жена и аз не съм безразлична към макове, слънчогледи... Очите също много често присъстват в мои работи. Тези дни гледах текстилни произведения на други художници и ми направи впечатление, че всеки си има някаква форма, която предпочита, това може би е неговият стил. При мен са явно овалите, по-заоблените ненатоварващи форми, липсват острите ъгли и ъгловати форми. Съзнателно или несъзнателно търсено, резултат на някакво настроение определено.
- За колко време работите едно пано?
- Най-дълго съм го правила може би за около 6-7 месеца. Много е относително, защото днес може да нямаш вдъхновение да работиш или да седнеш само за няколко минути... Понякога съм имала по 12-13 часа работа на ден, докато се замрежи погледът и не виждаш мрежичките, които бродираш. Ходя и на работа и някой път нямам възможност. При всички случаи се правят бавно, под месец нямам творба. Имам предвид самото осъществяване на проекта - първо търсиш формата, докато я намериш може да минат и седмици, после искаш да видиш това нещо в цвят. При мен всичко се прави на ръка и багренето включително, сама си боядисвам вълната. Много е трудоемко. Но го правя от вътрешна необходимост, имам и търпение, защото ми харесва.
- Доколко е застъпено текстилното изкуство днес в сравнение с преди? Как се развива от времето на Марин Върбанов и неговите ученици?
- Нещата според мен са несъизмерими и няма какво да се лъжем. Тогава е бил бумът на текстила и то не само в България. Гледах скоро едни работи на Магдалена Абаканович - полска художничка, текстилка и скулпторка, възхитена съм от творчеството й. Правят се неща, но вече не в тези мащаби. Те са по-скоро текстил, който остава за домашен интериор, вече и темите са други. Не се наемам да говоря въобще за текстила в днешно време, слава богу, че все още я има тази специалност в Художествената академия, но не знам докога. Това, което е било, мисля, че никога няма да се повтори. Има една мисъл на Шекспир, която е актуална в много голяма степен и днес: "Заслугата за просяк е родена, нищожеството тъне в разкош, изкуството немее под възбрана, духът сразен се гърчи в немощ, а честността за глупост е осмяна."
- Как се насочихте към изкуството и по-точно към текстила?
- Никога не съм учила текстил, явно е било някакъв порив... не знам. Мина толкова много време, че и аз онзи ден се питах как стана всичко? Учила съм рисуване, но пък никога не бях  се занимавала с текстил. Нещата тръгнаха от едно ревю на облекла и може би след това реших да пробвам нещо, което да е свързано по-скоро с изящното изкуство. Тогава, както и сега, обичам да експериментирам, първата работа, която сътворих, не знаех каква точно е. Явно това много ми е харесало, забавлявах се, както е и при децата, нали всичко при тях е игра? Доколко се е получило, другите ще кажат. Изкуството ми носи вътрешно удовлетворение, спокойствие и радост.
- Има ли интерес от страна на хората?  Търсят ли се пана? Купуват ли се?
- Интерес определено има. При художничката Елена Хаджистоянова минали години продадохме някои пана, в интерес на истината, много ми се иска да знам къде са точно, би ми било интересно, даже да ги видя след толкова време. Винаги ми е малко трудно да се разделям с тях, защото буквално живея с паното, докато го правя в продължение на месеци. А и не го виждам цялостно,  защото се работи от опаковата страна и когато обърна паното, си давам сметка, дали е имало смисъл всичко. Бих го нарекла най-страшния момент, защото ако се окаже, че не си е заслужавало, тогава е много разочароващо.
- Имало ли е случаи да повтаряте една и съща работа?
- Един-единствен път, пак е свързано с предишната галерия на семейство Хаджистоянови, тогава имаше много поръчки за макове. Позволих си само веднъж да ги повторя и реших, че повече не мога. Не е възможно. Това означава години наред да правя само едно и също.                                             
- Бихте ли предали опита си на младите?
- Занаята с удоволствие бих предала на някого, по начина, по който аз си правя паната, но за съжаление няма на кого. Тъжно звучи, но може би, защото младите искат да се случват нещата прекалено бързо, за няколко часа или дни, а за тази работа се изисква преди всичко търпение. Надявам се, че по-нататък може да се появи някой ученик, който да иска да овладее занаята.