Тревога за България

Георги ПЕНЧЕВ
                  
Трагедия с изоставеното в столичния жк "Младост" дете потресе хората, които не са загубили съвест и състрадание. Защото не е лична трагедия на бедна майка. Такива има и другаде из страната, по градове и села. Често четем и слушаме как майки и семейства изнемогват и не могат да осигурят най-потребното за децата си. Въпреки немотията и постоянния глад, не всяка майка ще се реши да откъсне рожбата от сърцето си и да я изостави. За това се иска смелост, а може би и безумие. На такава постъпка малко майки биха се решили.
Изоставянето на малкия Александър не бива да се гледа само от една страна. Този случай дойде да провери за пореден път нравствената зрелост на българското общество. Но той е преди всичко проверка и изпитание за властта и управниците. Проверка как се разминават думите с делата им.
Държавата се тресе от растящата заплаха, че българите постоянно намаляват, че

обезлюдяват села и краища

Демографията на България става все по-лоша, все по-заплашителна. Чезне нашият български род. Раждат се все по-малко българчета, а напускат белия свят повече, отколкото се появяват. Защото сме първенци по смъртност и страдание от най-опасните и рискови болести.
Някога в робските години държавата ни е оцеляла, а сега, както върви животът, изглежда доближаваме пропастта. Опасността не е мнима, тя е видима. Чезнат села, ускорено намаляват хората в градовете. Според сведенията всяка година изчезва един средно голям наш град. Как да наречем това - тревога, обществена опасност, наближаваща гибел... То е много страшно и злокобно, защото доближава краят на българското съществувание. Трудно ми е да произнеса тези жестоки думи, но истината трябва да се гледа в очите.
И в същото време едно живо и здраво българче само на няколко месеца е изоставено на съдбата и случайността поради бедността на майката и невъзможността й да му осигури бъдеще. Опитвам се да разбера тази жена какво е мислила, когато е понечила да изостави рожбата си. Убеден съм, че няма майка, която заради прищявка ще захвърли на случайността детето си. Тя е сторила тази съдбовна крачка поради неотменни причини. Да гледаш как рожбата ти гладува и страда поради мизерията нима не е такава съдбовна причина? А помощ отникъде.
Мисля си за тази безизходица на бедната майка и се сещам как българските политици говорят безсрамно, че грижата за опазването на българската нация, за увеличаване на раждаемостта и отглеждането на нови поколения българи е тяхна първа грижа. Нагли и безсъвестни са такива лъжи, когато животът всеки ден поднася примери за пълно безхаберие, за

престъпна безотговорност

към съдбата на българите, към децата, към майките...
Точно защото България се топи като лоена свещ, държавата трябва да трепери над всеки български живот и най-вече над живота на младите, на децата. Другото е лъжа и лицемерие.
Не зная какво ще мислят и решават съответните органи и институции, съдиите, но моята съвест не слага вина върху майката, а върху обществото, върху държавните органи и чиновниците, които не са си свършили работата. Нима, ако бяха се поинтересували и разбрали, че детето и майката живеят с минималната пенсия на една старица, че гладът и недоимъкът са стиснали здраво за гушата майката, щеше да се стигне до настоящата ситуация? Можем да виним майката, че не е намерила верния път да спаси детето си и да му осигури бъдеще. Но когато държавата не мисли за децата, има майки, които тръгват и към такива рискови и глупави решения. Кого да виним? Ще съдят майката, а главните виновници дори няма да изпитат срам. Тъжно е такова общество.
Колкото изоставянето на бебе да е осъдително, толкова случаят е звучен шамар за българската държава. Условията на живот в тази държава са довели една майка и едно дете до страшната пропаст. На майката не са стигнали морални сили да премине през тази пропаст, за да продължи с мъки и лишения да крепи бъдещия живот на рожбата си. Колцина биха намерили такива сили?!
Някога великият руски писател Фьодор Достоевски беше изрекъл думи, които останаха във вековете като морален закон за бъдещето. Помните ли тези думи: "Цялото бъдещо щастие на човечеството не струва колкото една детска сълза."
Детската сълза е велик символ! Тя е знак за невинност и чистота, тя винаги е израз за най-дълбоката искреност и човечност. Бъдещето на човечеството се определя от съдбата на детето. Затова мъдрецът Достоевски напомня колко висока и значима за бъдещето е детската съдба.
Обидно ми е да питам днешните български управници поне чували ли са, че мъдреците винаги са виждали бъдещето чрез детската съдба. Има ли щастливи деца, ще има и щастлива държава. Те носят слънцето на бъдещето.
Каква държава е нашата, в която майките поради бедност са принудени да изоставят децата си? Да разчитат на случайността те да бъдат спасени и отгледани.
Този случай дойде да открои от ясно по-ясно, че днешните управници на България нямат представа какво може и трябва да стори държавата, за да отгледа и възпита силно и умно поколение млади българи. Такива "дребни" грижи не са за днешните управници. Те са заети с къде по-важни работи като например

шумната "суджукгейт"

история. И други подобни, от които все нещо капе. Какво ще мисли за децата и тяхното бъдеще, за съдбата на нацията! Макар от години проблемите с децата, с нашето младо поколение да крещят денем и нощем.
Не бъдете късопаметни. Спомнете си колко трагични неща се случиха само в последно време. Не помните ли как деца причиниха смъртта на други деца, как брутално и без милост издевателстваха  над учители и ученици? Българският учител вече не е свята и тачена личност, от която поколенията черпят светлина за живота и за бъдещето. Учителят е толкова смазан и обезличен, че всеки може да го обиди и нагруби, да го унижи.
Ако това беше се случило пред очите на хора от преди век, те щяха да решат, че са попаднали между диваци. А ние живеем в ХХI век! Господи!
Тъй върви от години. Обществото се стряска, когато се случи поредният скандал с деца, осъжда го, но резултат няма и се чака следващия подвиг.
Държавата се показва безсилна да сложи ред в образованието и възпитанието на младите поколения, за да стане това дело, както е било от векове - свещено и свято.
Но това с приказки не става, а с мъдра държавна политика. Крайно време е да спрат налудничавите експерименти и на местата, на които са седели някога Дядо Вазов и Константин Величков, да слагат пионки, които нямат хабер от нищо. Затова сме на днешното дередже. Докога? Няма ли да ни дойде акълът?!
Още много и разни, все тревожни, проблеми разбуди трагедията с изоставеното българско дете. Този случай дори има символичен смисъл. Така е изоставена на произвола съдбата на децата, така е изправено пред пропастта на неизвестното обучението и възпитанието на нашите наследници.
Нищетата днес е постоянен спътник на малки и големи. Затова стигнахме до дъното. Затова деца остават на милостта на случайността.
Ех, Достоевски!



Малкият Александър, който в края на юли бе изоставен от майка си в столичния жк "Младост",
отива в център за настаняване от семеен тип. На майката е повдигнато обвинение


От години проблемите с нашите деца крещят, но институциите сякаш остават глухи