Трагичната съдба на Яворов и Лора

Тази седмица излезе от печат книгата "Обречени" на Явора Стоилова, посветена на трагичната съдба на Яворов и Лора. Авторката започва от личните си преживявания, разказва за своето семейство, за обречеността на своята майка - племенницата на поета - Ганка Найденова, към неговата личност и творчество. Проследява родословието на Яворов, легендите около неговата личност, неговите познанства с изтъкнати български интелектуалци и творци и пр. Спира се върху драматичната съдба на Яворов и неговите отношения с Лора, споделя своята мъка по рано и трагично загиналата си дъщеря Василия.
Книгата е илюстрирана с множество документални снимки, както и факсимилета от живописни творби и рисунки на Василия Стоилова.Тя излиза с марката на пловдивското издателство "Контекст" ЕООД. Автор на корицата и художественото оформление е художничката Елисавета Златанова.
Предлагаме на читателите откъс от главата на книгата "Защитата на Лора", посветена на драматичната развръзка в отношенията между Лора и Яворов. Новото заглавие е от редактора на приложението.

Явора Стоилова

"Нейната любов бе едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта. И сега, когато ми препрочитат нейните писма, като се мъча да си припомня онова, което е било, пред мен постепенно се разкрива най-голямата истина на станалата случка. Нашите съдби бяха решени в деня, когато си подадохме ръка!..."

(Из самозащитата на П.К.Яворов пред Софийския Апелативен съд, София, 28 юли 1914 г.)

Шест писма на Лора, разясняващи състоянието, в което тя е посегнала на живота си, се превръщат в неделима част от самозащитата на поета. Тези писма по-късно са били извадени от делото, вероятно от близък до семейството на Лора човек.
На 16 октомври 1914 г., Яворов посещава приятеля си д-р Михаил Тихов в дома му.
"Беше късна есен, мрачен и неприветлив ден" - разказва в спомените си човекът, в чийто дом Лора е прекарала последната си вечер в игра на оракули. Предсказанието за нея е изречено сред упойващия аромат от руски чай и сливенско вино: "Ще тръгнеш на далечен път!" И траурната музика повежда Лора през онази нощ, останала без изгрев и за двамата. Повежда я по скърцащия сняг към дом без топлина. За стотен път в този дом без топлина гласът й се врязва като куршум в слепоочието на поета: "Ами като фиксираш чуждите жени... При такъв живот е по-добре да се  разделим." За първи път Яворов не избухва. Тъмният му поглед изразява единствено отегчение, когато изрича: "Щом е така, добър път и лека нощ." Той заключва вратата между кабинета си и нейния свят с рязък жест, сякаш спуска финална завеса. Лампата угасва и с нея спомените от миналото, смисъла на настоящето, надеждата, че идва ден. И Лора решава вместо край да сложи ново начало между тях - вечна любов - с цената на живота й. Тя влиза в кабинета му откъм салона. Търси в мрака револвера му в задния джоб на панталона, преметнат върху облегалката на един стол. Ръката й завърта копчето на електрическата лампа в очакване на светлина в ноемврийската нощ. Той вижда, че до гърдите й е опрян неговият малък револвер - почти играчка в последната й игра на любов. Глух гръм. После гласът му: "Защо, Лора, защо?" Глас или стих, в който всичко потъмнява, светлее и ехти:

Защото аз съм птица устрелена
На смърт е моята душа ранена
На смърт ранена от любов...

След двата изстрела на ул. "Раковски" през нощта на 29 срещу 30 ноември 1913 г. Лора е отнесена мъртва към моргата, а Яворов - прострелян в слепоочието към Александровската болница. Отнесени са и писмата на Яворов до Лора. Но нейните писма, сякаш нарочно скрити в сандъче в малка стая над задното стълбище, остават незабелязани от наследниците. Повдигнали всички тайни воали от душата на Лора и от света на близките й, тези писма се превръщат в най-силната защита на незрящия поет.
На другия ден след трагедията пред къщата на ул. "Раковски" 126 е поставен полицейски пост от съдията-следовател - знак, че правосъдието се намества в смъртта на Лора Каравелова.
Бесарабският българин Иван Божилов, половин година по-млад от Яворов, е следовател едва от януари 1911 г., а съдбата му поднася едно трудно дело, в което общественото мнение е казало вече "съкрушителната си дума по случая". Според майката на Лора - Екатерина Каравелова, тази дума е "Яворов - убиец!"
Иван Божилов отваря входната стъклена врата на Яворовия апартамент, срещу която има друга - също стъклена, водеща към черния вход. Четири стаи гледат една в друга с четири врати, обърнати към коридора, и с две други, свързващи спалнята с трапезарията и салона с кабинета на Яворов. Следователят разглежда първо трапезарията. Върху масата е захвърлено с небрежен жест дамско палто от скъпа материя - набързо, сякаш да не пречи на важен разговор. В металния пепелник има само една недопушена цигара, смачкана с гняв. Божилов се опитва да доотвори вратата на кабинета, препречена от нозете на Лора, обути в черни чорапи и черни скарпини с каишки. Тя лежи успоредно на кушетката, облечена в черната копринена рокля, с която се венчава в живота, а после и в смъртта. Тъмна, но и прозрачна - ефирна материя на любовта. Тази рокля спасява Яворов с един факт, забелязан от експертите по време на аутопсията. При изстрела парче от сватбената дреха, загнездено като че нарочно в сърцето на Лора, се превръща в сериозно доказателство за пътя на куршума. Той е пронизал гърдите й отпред назад, а не откъм гърба - от ръката на Яворов. Но срещу царствената рокля се изправя самият цар Фердинанд. "Може би през нощта македонските харамии са подменили дрехата с друга" - подмята уж случайно монархът.
Иван Божилов, твърде далечен на дворцовия стил, продължава разследванията си. Следователят констатира, че раната между малките стегнати гърди на красавицата е кръгла като дулото на револвера, с който е стреляно и е точно с  неговите  размери. Лора се е смъкнала от кушетката, на която я е поставил Яворов преди той да изтича надолу по тясната извита стълба, прескачайки по няколко стъпала наведнъж, за да потърси помощта на хазяите. Лора лежи някак спокойна, с усмивка, застинала с последния й дъх. Божилов издърпва чаршафа от кушетката, за да покрие с него хубавата Лора по пътя й към моргата. Там, в аутопсионната започва външният оглед на трупа. Извиват го полунадясно. Раничката на гърба, отворена около десетото ребро, почти не се забелязва за разлика от отвора върху гърдите й. Според правилата в съдебната медицина входната рана трябва да е по-малка от изходната. "Убита е!", решава водещият експертизата д-р Пиперков. Втренчени в по-малката рана на гърба, нанесена навярно от ръката на поета, нито д-р Пиперков, нито д-р Татарчев, нито останалите лекари, нахълтали шумно в моргата, обръщат внимание на важни факти, посочени от съдия-следователя:
     Отпред на гърдите раната е обгорена.
     Роклята на гърба не е пробита.
     Раната отзад е по-ниска (при десето ребро) от раната отпред (между четвърто и пето ребро).
Това би означавало, че Яворов, който не е по-нисък от Лора, е трябвало да коленичи зад гърба й, за да стреля.
Иван Божилов отлага аутопсията за другия ден, за да бъде извършена на светло и при възстановено спокойствие. Но на разсъмване София е залята от слуха, завладял първите страници на вестник "Утро": "Лора убита!" Журналистът Панайот Стойчев, присъствал на външния оглед на трупа, не е изпълнил обещанието, дадено на следователя, да изчака аутопсията  и окончателното решение  на съдебномедицинската експертиза, преди да даде глас на новината. И мълвата тръгва от уста на уста по софийските улици, в кафенетата, в дамските салони, извива се и съска като змия. Пресата подема в унисон с тълпата: "Харамия, син на касапин, убиец!"
Яворов е уволнен дисциплинарно от Народния  театър за престъпление, което не е доказано от съда. Парламентът не му гласува пенсия на инвалид и с това практически подписва смъртната присъда на един слепец, който не е в състояние да се грижи сам за себе си.
Съдията-следовател, все по-уверен в невинността на поета, спокойно се изправя срещу един съвременен Пилат Понтийски - новоназначения заместник-прокурор Александър Огнянов. Той също като Божилов се обляга на закона, но за да изтъкне себе си и да се изкачи по-тържествено в служебната йерархия. С една ръка Огнянов измива лицето на Лора и пръска кал по Яворов, а с другата, неочаквано за всички, подписва прекратяването на дело 205 по липса на достатъчно доказателства за вината на поета. С това свое противоречиво решение, той оставя отворена вратичката за нови съмнения в невинността на Яворов.
Екатерина Каравелова едва ли има второстепенна роля в събитията около дело 205. Тя получава известието за смъртта на дъщеря си в Русия по време на важна мисия там и не успява по една или друга причина да се завърне за погребението на дъщеря си. Каравелова навярно изпълнява дълга към родината или все още сърдита на Лора за неуместния й втори брак, отказва да задоволи любопитството на тълпата. Дали тя е от онзи тип силни жени, които носят "железния светилник" на българския дух през вековете робство? Или е само сурова пазителка на моралния кодекс, създаден във висшето общество на България след Освобождението? 
Нейното язвително перо на публицист влиза в двубой с перото на Лора, изразила без страх чувствата си в един свят, в който любовта изглежда почти обидна дума. На твърдението на Екатерина Каравелова, че поетът в ролята на истински Отело е убил дъщеря й от ревност, се усмихва иронично едно от писмата на Лора до Яворов: "Получих писмото на Бабаджанов, комуто майка ми е говорила, види се надълго и широко против женитбата ни. Главният й довод е... Познай? Твоята ревност, мой мили!?! Твоята ревност! Ако знаеше тя какво убийствено равнодушие криеш ти и какво малко място има за ревността в случая..."
Във всяко писмо на Лора, колкото и да желае майка й да представи чувствата й като временно увлечение, гори една неутолима жажда за любов. Не любов - пъстра пеперудка от салоните на хайлайфа, а тъмен буреносен облак, който ще стовари гръм не само върху Яворовото, но и върху Каравелото семейно дърво.
    А на ония, които още оскверняват с думи гроба на поета и нейния - до неговия, Лора сякаш говори от други пространства, но на земен език:
"В политическия ни и литературен живот, ако се яви човек, умен и честен, готов всичко да жертва за народа ни - кой ще му се зарадва, кой ще го поддържа? Цяла глутница крадци, цялата тази покровителствана отвисоко глутница, ще се нахвърли на него, на самотния... И кой ще го защити, кой ще му помогне, когато всички са против него? Той ще умре... България избухва винаги в истерични сълзи, щом загуби някой от своите синове... Те не искат нито нашите цветя, нито нашите сълзи..."