ТРАГИЧНАТА ИЗПОВЕДНОСТ НА ИВАН ДИНКОВ

И друг път сме посочвали безсъвестните опити на група фалцетно крякащи псевдопостмодернисти, зомбирани от лъстивата песен на соросоидите, да манипулират определени естетически и литературни факти и да пробутват на наивната публика нескопосни фалшификации. 

Става дума за определена и устойчива тенденция, добре финансирана от Сорос и други печално известни грантови структури, чиято цел е подриването на устоите на националната идентичност, размиването на критериите за низко и възвишено, добро и зло, грозно и красиво, доблест и подлост и пр. 

И нещо още по-страшно, иде реч за зомбирането на съзнанието на младото поколение и подмяната на изконния хилядолетен избор на българите. В тази злокобна тенденция влизат и перфидните атаки срещу православието и Българската православна църква, срещу велемъдрите и добротворни архиерейски послания и проповеди на наши видни митрополити, които посочват на обществото опасността от нравствената развала и всепозволеността, която тръбачите на моралната разруха насаждат на българското общество... В пъклените планове на демонтажниците псевдопостмодернисти влизат и постоянните опити за подриване, ерозиране и направо фалшифициране на поетичното и литературното наследство, на значими съвременни български писатели, някои от които, уви, вече не са между живите и не могат да се защитят от скверните и лигави полазвания върху тяхното творчество и сигурно биха се обърнали в гроба от възмущение...

Много им се иска на либералстващите декомунизатори псевдопостмодернисти да присвоят и нагодят към собствените си пошли критерии творчеството на писатели, неразривно свързани с антифашистката борба или работили почтено през 45-те години на социализма и създали ярки и талантливи произведения. Със задна дата, фалшифицирайки духовните им послания, фаготистите на перфидните подмени искат да ги изкарат борци срещу бившата тоталитарна система, дисиденти страдалци и жертви на онова време...

Един от ярките български автори, към които посягат с нечистите си ръчички соросоидите е и поетът Иван Динков. 

Този поет респектира с драматичното, а често пъти и трагичното звучене на своята поезия. В стихотворенията му сякаш непрекъснато отеква ехото на вътрешната полемика - категорична и безпощадно ясна. Той като че ли призовава своя дух на безкраен самосъд: обликът на лирическия му герой се очертава релефно с почти спартанската заостреност на чертите си и нравствената императивност на своите внушения. От атаките на тоя морален ригоризъм и от непримиримостта към всякакво спокойствие на духа започва раздвоението на поетическото самосъзнание на Иван Динков, за да завърши с болезнените, пречистващо-възродяващи пристъпи на борбеност и жажда за движение. Може би в "Антикварни стихотворения" (1977) този скрит копнеж по разрушаване на оковалите движението на душата канони придобива най-остро изразена и драматична форма:

В бърлога съм - в бърлога: зъл съм - звяр съм.

Така е - и до края - стар съм, стар съм.

В очите ми - депа - съвсем реално

лежат разбити щайги с мемоари.

В бърлога съм - в бърлога: зъл съм - звяр съм.

Така е - и до края - стар съм, стар съм.

Перото ми - съдбата ми - скрибуца

по ниското на мъжките юмруци.

("Репетиция")

Трябва да чувстваш дълбоко и разтърсващо, за да можеш да концентрираш в едно поетическо внушение толкова гняв и настървение и едновременно с това - толкова съкровени, изстрадани с неповторимата топлота на лично преживяното изповедни нотки. Тогава и докосването до хладната плът на непредотвратимото, надзъртането в очите на смъртта може да прозвучи като поетизация, в която резонира безстрашието на духа, осмислящ в алегоричен план дори и смъртта като победа на живота. 

Иван Динков е поет на драматичните интонации, но в драматизма на неговата поезия няма нищо показно, нищо декларативно. Този драматизъм блика естествено и непринудено от всяка негова строфа, от всяка метафора, защото отразява вярно натурата му - противоречива и неподвластна на спокойните настроения. Той се ражда от нравствения максимализъм на поета, който дири корените на всяка вина най-напред в собственото си несъвършенство. И тъкмо това несекващо недоволство от самия себе си, тоя "светъл бунт", както сам го нарича Иван Динков, определя и главната особеност на поетичния му изказ. 

Драматичният характер на изображението методично напластява вълните на вътрешното напрежение, акумулира нравствената енергия, но не за да доведе до взрив в поантата, а за да придаде на слога особена задъханост, почти дисонансна насеченост, господстваща неизменно в стиховете на поета. 

Разбира се, накъсаният и сякаш нехармоничен тон на тия стихове не създава усещането за някаква прекъснатост и несвързаност на отделните компоненти в цялостното мелодично-образно внушение. Напротив - внезапните и неочаквани модулации на поетическия тон, резките акцентни снижавания бележат същностните черти на своеобразния и неповторим ивандинковски ритъм. Макар в тоя ритъм да се забелязват далечни веяния от поезията на Фурнаджиев, както справедливо посочи един критик, той си остава оригинален и самобитен. Не могат да се припишат на друг смущаващите, дразнещите "благоприличния" слух на еснафа редове: "Така се случи, че на път към хората / стихът ми падна от гърба на времето / и много лошо си разкърти мордата. / О, аз добре познавам ценоразписа / на хилядите видове мълчания: / аз - българският поданик на страстите, / аз - българският гражданин на раните!"

Макар че демонстрира твърдост и непоколебимост в своята поезия, Иван Динков дълбоко в себе си е романтик. Всъщност романтичният бунт срещу пошлостта и рутината на убиващото поетичните човешки пориви безлично ежедневие е залегнал в основата на образно-емоционалната му система. Оттук идват и мощните изблици на гражданския патос на поета, задавящите вълни на неговия гняв пред сковаващото съвестта и сърцето бездушие:

Не мога повече! Не искам!

Омръзна ми да се разисквам!

Омръзна ми да слушам думички -

такива малки като гумички:

че еди-кой си се завръща,

че еди-кой си купил къща,

че стихове секат поетите,

тъй както се секат монетите!...

("Тирада")

За Иван Динков поезията е съпротивление и борба. Съпротивление срещу самодоволството и настъпващото бездарие, борба срещу войнстващия егоизъм и подлостта, срещу затварянето в еснафската черупка и атрофирането на социалното мислене у човека на новото общество. Затова неговата поезия е поезия на гражданската отговорност. В нея не ще открием и следа от лицеприятните интонации на "творби", предназначени преди всичко за леко и безопасно храносмилане; на "стихове", доближаващи се твърде много по своето звучене до музика за развлечение. Всичко в поезията на Иван Динков предизвиква, провокира. Тя не се чете лесно и бързо, а иска пълно съсредоточаване на съзнанието. Защото си е поставила за цел да казва истини, а истините невинаги са приятни за слушане. Нерядко в нея ще доловим и мрачни настроения, но тия настроения нямат нищо общо с песимизма. Не от черногледство са породени те, а от болката на хуманиста при вида на потъпканото човешко достойнство, от самоунижението на човека, отдаващ се на обезличаващите и деформиращи консуматорски страсти.

У Иван Динков има много силен елемент на изповедност. Неговите художествени внушения са винаги дълбоко изстрадани, явно е, че дълго време преди да се излеят върху хартията, са го разкъсвали със своята противоречивост и нееднозначност. В тия драматични емоционални натрупвания прозира и болезненото му усещане за движението на българския народностен дух. 

Навярно точно това неизменно присъствие на народностното прави поезията на Иван Динков неподправена и искрена. То е, което определя силата и въздействието на неговите внушения. А в тия внушения се долавя съвсем ясно честната и безкомпромисна позиция на поета, неговото разбиране, че поезията е оръжие - оръжие в страшната и безгранична борба за социална промяна, за създаване на нов тип съзнание, за отстояване на човешкото в човека.