"Този младеж ще надмине всички ни!"

Фани Младенова

Възможно ли е името на човека да бъде свързано с неговата биологична и духовна същност? В наше време някои твърдят, че е възможно. Според тях в името на личността е закодирана нейната същност. Но Пенчо Славейков сбърква началната си оценка за поета Димчо Дебелянов. Когато Димитър Подвързвачов му донася първите стихотворения на Димчо, за да ги отпечати в сп. "Мисъл", той заключава: "От този човек с такова име не може да излезе поет. "Димчо" - съвсем детско, а пък "Дебелянов" - дебелашко, сигурно и стиховете ще са дебелашки". Това първо, и твърде повърхностно твърдение на Пенчо Славейков, по-късно Яворов опровергава. Той пророкува: "Този младеж ще надмине всички ни." Явно закодираното е много дълбоко - външната асоциация за "дебелащина" не е вярна.
И един друг редактор, на когото Дебелянов изпратил първите си стихове, толкова се разгневил от прозаично звучащото име, че отговорил на смаяния поет: "С тоя просташки псевдоним вие никога няма да станете поет". Той не е могъл да допусне, че това е фамилно име. Днес името на този редактор е неизвестно, а Дебеляновата поезия се извисява до художествените върхове на българската лирика. Нещо повече, името на Димчо Дебелянов времето превърна в символ на лиричност и оркестрирана музикалност, на изключителен поетично-литературен изказ. Стиховете му са като "пеещи потоци от думи" (Новалис). Редакторите не познаха и не спряха поета. В нашата национална поезия Дебелянов е един от най-нежните поети,


поет на красотата и хармонията

на нравствената чистота и съвършенство. Той е "поет на човешката красота и жизнелюбие", ала е и най-трагично-елегичният творец у нас, най-зрелият майстор на елегията.
Димчо е поет на бащиното огнище, на родния дом, на родната майка, на майчината ласка, на "тихата победа". Скръбните му думи в стиховете, родени не по законите на словото, а по законите на музиката, излъчват цялата топлина и светлина на припламващия, ту заблестяващ, ту гаснещ огън. Те са сътворени само за 7-8 години творчески живот и събрани в една книга, но едва след ранната му смърт. Димчо е любимец на всички, макар и неразбран от всички. Неговите "носталгично-споменни", "кротки елегии" са оркестрирани песни и мелодии. Те са родени от лични преживявания, от болка, от нанесена духовна рана, от моментно отчаяние, от хаос и неразбирателство, от груб повод, от грозна случка. В това се крие тяхната изумителна психологическа доверност и истинност, интимност. И тонът в тях, и мотивите са автобиографични.
"Дебелашкото" име на Дебелянов е свързано със с. Дебелец, където е роден баща му. Според семейно предание фамилията на Дебелянови идва от Търновско. Те са наследници на болярски родове, които вероятно са се преселили от Търново по време на турското нашествие. Поетът начева живота си на 28 март 1887 г., през нощта срещу един от най-християнските празници - Връбница, в  Копривщица, един от най-възрожденските градове. Бащата, когато вижда новороденото възкликва: "Роди се дядо Динчо Дебелян". По външен вид и характер детето наистина прилича на легендарния си дядо, за когото казват, че е болярски потомък от онези, които се скриват от турците в горите и основават Копривщица. Димчо наследява чувствителността и милостивостта към бедните и страдащите от дядо си. Поетът обича болезнено Копривщица със слънчевото небе. Той "сънуваше тихия ромон на планинските ручеи в старинните улички, дългите софри през големите празници и фигурите на нявгашните цариградски търговци" пише К. Константинов.
В най-ранното си детство Димчо е усетил топлината на бащиния дом и не може да забрави уютната долна стая, пълна с добри и ласкави роднини, с обичливи баби, с неповторимата копривщенска атмосфера, с обаянието на патриархалната идилия. Малкият Димчо обича малката дървена къща на "два ката", боядисана в цвета на синьото копривщенско небе, тихия двор с най-китните копривщенски цветя и благоуханен зелен здравец, с "белоцветните вишни", малките прозорци с бели перденца, пъстроцветните български черги и възглавници, писаните глинени паници по полиците. Той не може да забрави дървения чардак с дървените стълби, с извисилия се бор с пеещите птици в него, с

всичко нашенско и българско

Тази скътана обич у Дебелянов Тончо Жечев нарича "копривщенски комплекс".
Истинскоко име на Дебелянов, записано в кръщелното му свидетелство е Динчо. Той е кръстен на дядо си Динчо. Така се е подписвал в писмата до майка си, до братята и сестрите си. Динчо е последното дете на Вельо Динчо Дебелянов и на Цена Койчев. Потомък е на деди абаджии. Баща му Вельо, наследил занаята си от дядо Динчо Дебелян е кръстосвал Източна Тракия и Анадола, за да продава чешири, гайтани, аби, елеци и др. Вельо абаджията имал четирима братя, но най-много е обичал брат си Иван. Те двамата били надарени с нежни сърца и чувствителност. Били много любознателни, обичали да четат. Имали цели сандъци с книги от произведенията на български и световни писатели и философи. Майката на поета Цена също е била нежна и чувствителна жена, любознателна и жадна за книги. Тя е предала своя ген и благотворно влияние върху бъдещия поет. Баба му Груда Илиева е знаела стотици приказки, легенди и народни песни. Тя е била една от най-първите ученички на Неофит Рилски. Притежавала е чуден чар на разказвач, който е предала на дъщеря си, а тя на своя син, превърнал приказките в Дебелянови песни на сърцето и душата.
Деветгодишен, Димчо остава сирак (1896 г.). Идва краят на абаджийския занаят, на гурбетите и търговията на баща му, който умира от скръб след смъртта на любимия си брат Иван. Бащата не оставя почти нищо и над Дебеляновия дом се настанява мизерията, оскъдицата и горестта. Грижата за семейството поема големият син Иван, който работи в Пловдив като пощенски чиновник. Четиридесет дни след смъртта на бащата при него отива цялото семейство от трима братя, две сестри, майка вдовица и баба Груда. Малкият Динчо в Пловдив опознава скръбта, недоимъка: "как бяха скръбни, моите детски дни/О, колко много сълзи спотаени!" Тук той завършва четвърто отделение в Жълтото училище на Джамбаз тепе, близо до къщата, където е живял великият френски поет Ламартин.
В ранните си ученически години Д. Дебелянов се е проявявал със смиреност и мълчаливост. Не е участвал в шумните детски игри на връстниците си. Наблюдавал ги е с пълно безразличие. Още в Копривщица малкото дете е обичало с часове да стои в двора под разцъфналите белоцветни вишни. То тихо е съзерцавало как листенцата падат, как се гонят като пеперуди в своята белота, как всичко наоколо е божествено хубаво. След това от умиление, с насълзени очи, с дуща препълнена с магии и тайни, с "тих шъпот" и копнения се е връщало в малката къща и все така мълчаливо е лягало на твърдия одър и заспивало. Цялото това обаяние на "тихия двор", на "тихия дом в белоцветните вишни" е останал като вълшебен звън на задушевна лирическа мелодия, изпълнена с цветната символика на бялата гама в

душата на бъдещия поет

В Пловдив Димчо завършва и прогимназиалното си образование. Брат му Иван е преместен в Ихтиман и поетът заедно с майка си живее при по-голямата си сестра Найда, която е обикновена шивачка. Занизват се дни и години на мизерия, несгоди и недояждания, но и на чудни сънища и копнежи за един друг свят. Възторзите и копненията му са прекършени, скръб и мъка изпълват душата на Димчо. Той става още по-затворен, не дружи почти с никого, а само чете. Чете по цели дни и до късни нощи големите руски и френски поети. За първи път бъдещият поет се отдава на своята муза, когато е в шести клас. За няколко месеца изпълва цяла тетрадка със стихотворения. "Това бяха тъжни песни, въздишки от едно страдащо сърце. Той после ги изгори - разказва сестра му Мария. От тях по-късно възкръсват чудните му елегии, изпети "под сурдинка".
В Пловдив, един от прекрасните градове в Тракия, Димчо Дебелянов през пролетта на 1904 г. завършва шести клас на Пловдивската мъжка гимназия. Много от учениците му знаят наизуст някои негови стихотворения. На тези стихове се възхищава и учителят Стоян Минчев, литературен критик в сп. "Мисъл". През есента на същата година е вече в София и е ученик в Първа мъжка гимназия. Тук е под грижите на другата си сестра Мария, тогава учителка из самоковските села, и на брата си Илия, дърводелец в с. Долна Баня, Ихтиманско. С Димчо е майка му и сестра му Найда, която е без работа. Над тези три бездомни и измъчени души надвисват неволите и недоимъкът на големия град. Въпреки това сиракът Димчо е един от първите ученици в цялата гимназия и един от най-добрите рецитатори. На патронния празник на училището, през ноември 1905 г., той декламира с вдъхновение и патос "Елате ни вижте" от Ив. Вазов в салона на читалище "Славянска беседа".
За тази рецитация разказва и ученикът Димитър Николов: "На сцената се яви

любимецът на гимназията Димчо

посрещнат с бурни ръкопляскания, защото бе един от най-добрите декламатори, за да каже стихотворението на Ив. Вазов "Елате ни вижте". В душите ние съжалявахме, че князът още го нямаше, за да чуе това бунтарско стихотворение. С пламен поглед и мощен глас Димчо Дебелянов започна стихотворението. Залата притихна и думите на вдъхновения декламатор заплющяха като камшици: Към края на декламацията вратата се отвори и някой извика: "За среща на Негово величество княза". Всички станаха и се обърнаха към вратата. Музиката засвири "Шуми Марица". Директорът се притече и посрещна госта, като го придружи до ложата му. Димчо беше спрял декламацията, но не бе забравил докъде е стигнал. И той, видимо спокоен, чакаше високият гост да седне, да се успокоят слушателите, за да продължи. След минута две, за изненада на всички, Димчо се обърна право срещу княза, преметна с ръка русите си коси и като тръсна глава, извика: "И вие, които живеете в палати/"Елате ни вижте!" В залата настъпи тишина, че наистина би се чуло муха да забръмчи. Пръв се окопити князът и почна лукаво да ръкопляска. След него галерията ревеше от възторг. Ръкопляскаха и от салона. Димчо се появи два пъти, поклони се и сияещият му засмян поглед не се откъсваше от нас в галерията".
На другия ден Димчо е бил мъмрен от директора на гимназията, защото "Елате ни вижте" не трябвало да бъде в програмата на празненството като "революционно" стихотворение. Антимонархическите настроения съпътстват Дебелянов до края на живота му и намират израз в хумористичната му поезия, особено в известната сатира "Орден", изобличаваща циничната благосклонност на властващите и низкопоклонничеството.
Д. Дебелянов завършва с отличие  Първа мъжkа гимназия в София през 1906 г. Дълго време търси работа. Най-после Дебелянов бива назначен на работа в Метеорологичната станция като надничар. След една година обаче напуска и заживява своя несретнишки живот в големия град. Пак глад, мизерия и грижи изпълват дните му. Той броди "бездомен" из улиците на столицата. Спи в Борисовата градина, на гарата и носи мъката си. Нощта го приютява в тъмнината, дъждът "ръми", а той нищо не вижда, не чува.
Поетът, "бездомен и самин" като "печален странник", пак "броди" под ръмящия "Дебеляновски" дъжд.
Един сирашки несретнишки живот, превърнат в поезия.