Той: Екранен образ

Владимир ГЕОРГИЕВ

Скоро ще ме екранизират.
Вижте, това изобщо не ме фука. И не ме страхува. И не ме... Да не казвам. Голяма работа! Един екран, дори да е стадионен, широкоекранен монитор, дето му викат, нищо не е за мен. Образът ми е по-обемен, по-многолик и значим; как изобщо може да се побере в един формат, не зная. Пък и не ща да зная.
В крайна сметка вече е взето решението. Ще ме екранизират.
Все нещо ме правят. Цял живот. Първо ме героизираха. После ме европеизираха. Транспонираха ме. Демонизираха ме. Обраха ме. И дори ме оплюха. Сега пък ще ме екранизират.
Очевидно е, че докато стигнеш до екранизация, трябва да минеш по целия този път - от героизирането до плюенето. Чак тогава ставаш за сеир.
Обаче не си дават сметка, че вече не те е еня. Не те фука. Не те страхува. (И ние разбираме от възвратни глаголи, ще знаеш, читателю!). Все ти е едно. Ти си смачкан, обезформен, обезфасаден, обезсебен. Отчуждат ли ти труда, подвижен труп си. Минал си по пътя от себе си до екранизирането и вече не ставаш за нищо друго освен за образ. Та другите да ти гледат масрафа. Да се учат да не грешат. Да ти се присмиват. И най-накрая да се възхитят пред омаскарения ти лик, който е така голям, така обезсмъртен до карикатурно безсмислие, че едва се побира в големия екран на съвремието.
Не е хубаво това. Човек и приживе се сбира в образа на некролог. Когато мъртъв го осъжда времето.
Ще ме гледат по спирките и покрай гробищата, ще говорят:
- Виж докъде се докара този човек! Боже, Боже... А какъв беше! Спаружил се е. И хич не разбрах защо му беше.
- Кое?
- Това, дето го докара до това дередже.
А истината стои присвита и ошмулена някъде между редовете в салона, докато трае прожекцията на моето битие. Между редовете никой не седи и никой не гледа. Неудобно е.
- Ти така няма да правиш, чедо - ще каже майка на сина си. Той ще седи до нея и едновременно ще хруска пуканки, ще дъвче дъвка и ще играе на смартфона; прекалено е зает, за да гледа това на големия екран на този безумен, остарял, неуместен живот. На моя живот.
- Какво да не правя? - все пак отговаря въпросително триизмерният младок.
- Няма да позволяваш да те мачкат, ще се бориш, ако трябва, ще предаваш, ще злословиш, ще мамиш... Нали, чедо? Добричкото ми то!
Чедото пука балон с пуканка и кимва, за да излъже майка си. Възнамерява да стане подлец, наркотрафикант и крадец, когато порасне. Сега е само лъжец. И се интересува от политика.
А аз гледам от екрана всички, но не ги виждам. Само те ме виждат. Искам да си говоря с тях, да ги разубеждавам, да се смея или да плача, но и това не ми е позволено. Аз съм образ. Такъв съм, какъвто ме направиха. Вече не съм своето аз. Форма на себе си съм. За да се гледам само така - отстрани, чрез чужди очи да се виждам докъде съм се докарал. И вероятно - да се отрека от себе си. За финал.
И за чуждо удобство, разбира се.