Тихо страдание

Често едни от най-шокиращите престъпления се извършват от хора, за които никой не предполага, че са способни на нещо подобно. Коментиращи нерядко ги определят като тихи, спокойни и ненабиващи се на очи, дори щастливи. Докато не дойде един фатален ден, в който се случва немислимото. Обяснения, тези и хипотези много, но едно винаги изпъква - че явно страданието се случва тихо и незабелязано, докато не избие на повърхността в някое жестоко действие.
Случаят във Вакарел не е първото жестоко посегателство на майка върху децата им. Преди 24 години обществото замръзна със случая на 3-годишния Пепи, чието тяло беше намерено в Южния парк, а за деянието бе обвинена майка му Даниела Терзийска. Оттогава до днес жестоките престъпления продължават да са част от ежедневието ни, като посегателствата не са само върху деца.
Въпросът е, защо никой никога не може да предположи преди най-лошото да настъпи, не забелязваме знаците и оставаме слепи понякога за очевидни неща, защото хората ни изглеждат добре и щастливи, дори перфектни. Как тогава се стига до смразяващите кръвта последствия?  
Тихото страдание не е феномен, а явно нещо, което се разпространява все повече сред нас. В България нямаме никаква култура, що се отнася до емоционалното и психическото здраве на населението. Много хора израстват в среда на насилие, злоупотреба и думи от типа, че чувствата и емоциите не са важни и човек не трябва да си позволява да е уязвим. Още в зародиш на теб не ти се позволява да чувстваш. В ежедневието си сме свикнали да търпим обиди, унижения и грубо отношение, като махаме с ръка и си казваме, че това не е важно. А кое е важно? Ако не поставим човека и междучовешките отношения на първо място, в края на деня кое наистина е важно? Работата, която сме свършили? Парите, които сме изкарали? Храната, която сме сложили на масата? Нищо от това няма да има значение, ако човек се "счупи" и реши, че няма смисъл да бъде на този свят. А причини човек да се "счупи" вече има много. Под тежестта на стресиращото ежедневие с несигурна перспектива за бъдещето на никого не му е лесно да бъде наистина човек. И така оправдаваме и нечовешкото поведение, и ден след ден ни става по-лесно да бъдем не хора.
Никога не знаем през какво преминава някой, а в нашето самосъзнание още много силно е заложен срамът, срамът от това да нямаш, от това да не се справяш, от това да признаеш, че си слаб или че имаш нужда от помощ. Заложен е срамът и у близките, които понякога нямат силите да погледнат истината в очите и да признаят, че някъде има сериозен проблем, а може би и не могат да видят, твърде заети от битовизма, в който сме потънали.  
Истината е, че може би е време да станем по-осъзнати за това, че действията и думите ни имат значение и всъщност сформират нашата реалност, и не само нашата, но и на хората около нас. Трябва да станем осъзнати и че не е срамно да чувстваш и да говориш за чувствата си, а напротив, те са важни, както и животът и личността на всяко едно човешко същество. Никой не заслужава да страда тихо до момента, в който не се "счупи" толкова фатално, че да извърши непростимото. Ще намерим ли сили да проговорим?