Техни величества "Ние"

Не се дръж така, сякаш имаш десет хиляди години, които да пропилееш. Смъртта крачи край теб. Бъди  полезен, докато живееш - това е в твоята власт.

Марк Аврелий (121-180 г.) - римски философ

Преди 10 ноември 1989 г. игралните филми, прожектирани в кинотеатрите у нас, бяха предхождани от десетминутни черно-бели кинохроники. В тях бяха отразявани текущите вътрешно- и външнополитически събития. Естествено  важно място там заемаха изявите на ръководителите на българската държава. Имаше някои твърде релефни със своето символно и философско съдържание ленти, и затова и досега пазя спомена за тях.

В една от кинохрониките като централен сюжет беше честването на кръгла 30-годишнина от младежкото бригадирско движение в края на четиридесетте години на миналия век, преминало под бригадирския марш "Елате хиляди младежи, на родната страна надежда. Вдигнете кирки, знамена, да зашумят като гора, като гора!".

Кинокамерата отначало представи митинг на открита поляна на бригадири от 70-те години. На него държа реч командирът на националния щаб на бригадирското движение от края на 40-те години на миналия век Пенчо Кубадински. По времето на митинга той е член на Политбюро на ЦК на Българската комунистическа партия и председател на НС на Отечествения фронт.

Когато Кубадински започна речта си, беше светло. В кинохрониката тя беше накъсвана от реминисцентни сцени с ентусиазираните младежи и девойки, с кирки и лопати прокарващи "пътя на Републиката" – прохода Хаинбоаз, или градящи Димитровград, под звуците на бригадирския марш по текст на Иван Бурин. Речта на Пенчо Кубадински продължи чак до тъмно, а присъстващите от първите редици младежи запалиха факли. Накрая, емоционално завладян от своите спомени, ораторът се провикна: "Работете, работете, работете, за да не се изложим!". Сиреч: "Вие бачкайте, ние да не се изложим!".

Може би това откровено демонстриране 

кому принадлежи тегобата 

за работата, а кой ще се присламчи към резултатите от нея, т. е. към успеха, беше неволна лапсус лингве. Грешка на езика, която правилно и вярно отразяваше неподправената действителност. Всъщност при аналогични случаи се демонстрираше колективистична приобщеност. И пропагандният призив би бил: "Да работим, да работим, за да не се изложим!".

Не може да се отрече, че доста от макиажа на взаимоотношенията между персоните в управленската сфера и "народните маси" след 10 ноември 1989 г. беше променен. Беше отбелязан прогрес, основан върху принципа, че прогресът не се състои в заместването на погрешната теория с правилна, а в заместването ѝ с по-неуловимо погрешна.

Именно тази дефиниция за "прогреса" е в хармония с твърде често сега употребяваните в публичното пространство глаголи в първо лице, множествено число. "Ние избрахме ...", "ние решихме ...", "ние желаем ...", "ние възнамеряваме ..." и прочие словоблудствания, отнасящи се до важни, понякога дори съдбовни решения за обществено-политическата динамика у нас. Това спрягане на глаголите в първо лице множествено число в областта на политическия дискурс е запазената марка на партокрацията при напъните й да бъде затъмнено ораторското изкуство на римския писател, адвокат и политически деец Марк Тулий Цицерон (106-43 г. пр.н.е.).

Примерите пърхат в медийното пространство на ята. Ето, напоследък, във връзка с отново подновената тема за въвеждане на мажоритарна система (евентуално и на два тура) за изборите на народни представители, от не един и двама обществоведи (политолози, социолози, историци, философи и пр.), беше изтъквано като контрадовод положението, че "ние избрахме консенсусната демокрация", следователно пропорционална изборна система. Кои "ние", които сме я избрали? Ето я "ловката" машинация за подмяна на историческата действителност. 

Никаква всеобщобългарска валидност 

това твърдение за "ние", които сме уж избрали консенсусната демокрация, не притежава. Никаква плебисцитна процедура в общонационален мащаб не е била извършвана след 10 ноември 1989 г., която да е дала за резултат необходимото мнозинство, което да се е противопоставило на мажоритарната система за избор на народни представители.

Но, както е заключил античният китайски философ Кун Фудзъ (551-479 г. пр.н.е., Учителят Кун, станал известен на Запад с латинизираната форма на своето име - Конфуций): "Няма нищо по-видимо от онова, което е тайно и нищо по-явно от онова, което е дребно". Така че всъщност "ловката" машинация за приобщаването на властприлагащото малцинство (спрямо останалата част от българския суверен), е твърде несръчен напън да бъдат водени гражданите за носа.

Затова и търчат от едно в друго телевизионно студио индивиди, заемащи понастоящем или заемали в годините на т. нар. "преход" отговорни държавни постове, и всуе обръщат своята малцинствена самоличност в общонародна посредством тям най-любимата глаголна форма на първо лице множествено число. Алибито им, че в никакъв случай правилата, по които функционира българската държавност, не са нищо друго освен пряк, нетрансформиран, още по-малко деформиран, "глас народен". Уж! Като "баламите" се предвижда да лапнат тази близалка и експресно да отпътуват на седмото небе от щастие.

Това, с което всъщност се занимава (и препитава, и то никак не лошо!) (псевдо)елитарното малцинство у нас (което е такова по брой спрямо общата численост на суверена), е систематично да строи прегради пред участието на гражданите като последна инстанция при взимането на решения по фундаменталните проблеми на българското общество. Управленските "елити", и то не само у нас, винаги се противопоставят на упражняването на контрол върху тяхната дейност от страна на тези, които са им отдали прехвърляеми права за властприлагане. А властимащ е единствено суверенът, като първичен държател на властта!

По нито едно от важните обществено-политически решения по време на т. нар. "преход" участието на гражданското общество не беше решаващо. Нито относно членството на България в Североатлантическия пакт, нито в Европейския съюз, нито относно дислокацията на военна база на Съединените американски щати у нас, нито ... Понеже фундаменталния принцип, върху който се основава държавното управление в България, е, както са казвали още древните римляни: "Ne supra crepidam sutor iudicaret", т. е. "Обущарят не бива да съди по-високо от своя калъп". Или казано с думи прости и мисъл пределно ясна: "Всяка жаба да си знае гьола!" Тоест плебсът да си пасе в стадото. 

И да го доят, доят ли, доят ли!

Това вирусно впиване на управляващата прослойка в колективистичното местоимение "ние", включващо като понятие широките народни маси, е идеологически предпоставено. С цел те да бъдат всъщност изшутени в аут от областта на държавното управление. И така да бъде забит и последният гвоздей върху ковчега на републиканското управление. Въпреки че България, поне номинално, е република.

Всъщност каква е философията на републиканското управление? То представлява, казано в политологична терминология, присаждане на компетентността на експертите върху дървото на народния суверенитет, в противовес на ситуацията с т. нар. "представителна демокрация", при която върху управлението на "настойниците" или "квазинастойническите" институции са накачени декорациите на демокрацията.

Какъв е реалният резултат за България от сегрегацията на обществото на "управляващи" и "управлявани", т. е.  от подмяната на местата на държателя на властта - суверена, и инструментариума за нейното прилагане в трите сфери: законодателна, изпълнителна и съдебна, който инструментариум са самите индивиди, заемащи длъжности в тези сфери? Като те де факто се трансформират във функционален суверен, и то безконтролен от страна на истинския суверен през цялото време на междуизборните периоди.

Неолибералните кръгове у нас искаха със своята икономическа и външнополитическа парадигма

да променят сърцето и душата 

на българската нация. Те наистина постигнаха известна трансформация, но не точно тази, която възнамеряваха. България не се превърна в предприемаческо общество. Българите станаха по-груби, по-елементарни и по-егоистични. Насърчавана беше нагласа, която би подкопала благополучието дори на далеч по-прогресиращо общество. Това, което беше постигнато, е развалата на структурите, подсигуряващи социалния интегритет - основата на имунната система на държавността. Която се създава и поддържа от политиката, ориентирана към благото на народа, загриженост за бедността и намаляване на неравенствата.

Тъй като, каквато и да е формата за държавно управление, за нея е валидна сентенцията на немския философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831 г.): "Държавата е материализация на нравствената идея".

* - Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България