Театърът си възвръща интереса на хората

МАРИУС ДОНКИН е роден във Варна. Завършил е  ВИТИЗ "Кр. Сарафов" през 1971 г. Работил е в ДТ -Пловдив, театър "София". Сред театралните му роли са Орфей в "Садал и Орфей" от Иван Радоев, Ромео в "Ромео и Жулиета" от Шекспир, Куцар в "Албена" от Й. Йовков в ДТ - Пловдив, Леонт в "Зимна приказка" от Шекспир, Бобеков в "Да отвориш рана" от Боян Папазов в театър "София". От 1979 г. е в трупата на Народния театър "Иван Вазов", където негови роли са Едмънт в "Крал Лир" от Шекспир, Граф Алмавива в "Сватбата на Фигаро" от Бомарше, Той в "Убийци" от Стефан Гечев, Ерик Ларсен в "Енигматични вариации" от Ерик-Еманюел Шмит, Капитан Брайс в "Аркадия" от Том Стопард, Карл Брезнар в "Пуканки" от Бен Елтън, Бели в "Лари Томпсън" от Душан Ковачевич, Старият в "Побъркани от любов" от Сам Шепард, Том Сарджънт в "Прозорец към небето" от Дейвид Хеър, Подкальосин в "Женитба" от Гогол. Играе в редица телевизионни и кинопродукции, сред които "Дом за нашите деца", "Последното приключение", "Време за път", "Златният век", "Тихият беглец".
През този сезон Мариус Донкин участва в спектаклите "Пигмалион", "Осъдени души", "Господин Ибрахим и цветята на Корана", "Камера обскура", "Крадецът на праскови". Снима се в новия български сериал "Отплата", който се излъчва всеки вторник от 21 ч. по Нова ТВ.

Цитат:
Важно е качеството, не само количеството 


- Г-н Донкин, как попаднахте в българския сериал "Отплата"? Ролята с какво ви спечели?
- Нормално, чрез кастинг, който беше на няколко етапа. Първо, да се определят актьорите и после - какви роли да играят. Това, което ми направи впечатление и ме предизвика да се занимавам с този сериал, беше, може би, най-точната дума е творческата чуваемост между хората, които създават сериала. Аз съм противник на това да бъдат разделяни образите на позитивни и негативни, на добри и на лоши. Такива няма в живота, не би трябвало да има и в изкуството. Има ситуации, при които героят ти се проявява, реагирайки на обстоятелства, на базата на които в зависимост от нашите морални принципи и критерии можем да го определим като лош, добър или като допадащ ни или недопадащ ни. Да се проявиш обаче в една или друга посока има причини. Интересното е подходът за изследването на тези причини, последствията и именно в тези последствия за мен се състои посланието. Второто нещо, което ми направи силно впечатление, е яснотата в генералното развитие на действието от първия до последния сезон, тоест не се занимаваме много с комерсиалния подход.
- Напоследък се правят повече наши сериали и филми, които печелят одобрението на зрителите. Можем ли да кажем, че българското кино излиза от кризата?
- Имаше години, когато българската киноиндустрия беше съвсем забравена, нямаше абсолютно нищо, с изключителен труд при неимоверни обстоятелства се раждаше по един филм на година - година и половина, което е абсолютно недостатъчно, в сравнение с времето, когато у нас се правеха между 23 и 27 филма годишно. За малка държава като нашата това е изключително постижение, още повече - качествени неща. Сега се произвеждат много сериали, много филми, но аз лично съм убеден, че оттук нататък предстои да се насочим и към качеството, тоест не бива да има много количество за сметка на качеството. През годините, в които българското кино нямаше възможността много да работи, у нас дойдоха доста чуждестранни продукции. Българският актьор получи изключително висока оценка от всички, които идваха да снимат у нас. Той успя да се научи от сериозни образци на кино, придоби опит. Това е много важно. Аз например съм снимал в италиански сериали - с Гаспарини, много добър режисьор, братя Тавиани, срещнах се с Микеле Плачидо, с Чеки Карио... Човек би могъл да черпи от съвместната си работа с тях, работейки в този сериал.
- Вече български продукции участват във фестивали, печелят много награди...
- На кои фестивали имаме много награди? В момента по света почти няма град, който да не прави фестивал и да не дава своите награди. Най-сериозните кинофестивали в света са 5-6 - тези, които наистина са с традиции, подбор... ние до тях не сме успели да стигнем. В този смисъл си мисля, че количеството би трябвало да ни научи на повече професионализъм, да извлечем уроците наистина да правим качествени неща. Това се отнася, разбира се, и за театъра, и за театралните фестивали, за кинофестивалите и т.н.
- Все още новото българско кино като че ли не стига до широката аудитория по киносалоните у нас, защо се получава така според вас? 
- Това е пак следствие на тия 20 години, през които безразборно се отнасяхме към културата и всички възможности, които имаше. Колко кина има в България, за да може наистина да има киноразпространение? Друг е въпросът защо. И поради тази причина няма и достъп на тази продукция. Разчитаме отново на телевизиите, за да бъдат излъчени филмите и сериалите.
- За разлика от кинозалите обаче театралните салони се пълнят с публика, която гледа качествени пиеси на наши и чужди драматурзи. Билетите отрано свършват... На какво се дължи този засилен интерес към театъра не само в София, но и в страната?
- Причините са много, от една страна, това, че наистина минахме през период, в който нямаше пари за продукция. Залите бяха студени, ние, актьорите, играехме по ризи на сцената, от устата ни излизаше дъхът, а зрителите се бяха сгушили в топлите си палта, за да могат да гледат театър, това не е нормално. Така или иначе, промените - неслучайно не ползвам думата реформа, защото като смисъл вече се изтърка, но промените, които са в момента в театралната ни дейност, създават обстоятелства, чрез които да имаме сериозна продукция. Успява да се съчетае творческата с фискалната политика. От друга страна, когато едни хора не живеят добре материално, естествено стимулът им да се интересуват от духовното намалява. Зрителите намират на сцената принципи, взаимоотношения, които им липсват и отиват на театър, за да могат да задоволят своите потребности. Например в моя моноспектакъл, който скоро отбеляза 100-тно представление, хора ме чакат след представление да споделят, че са се научили на добро повече за този час и половина, отколкото в живота си досега. Това, ако е истина, струва ми се, че съм изпълнил дълга си и като творец, и като човек. Театърът дава това, от което хората имат нужда. Затова те ходят и в София, и в провинцията, както казвате, още по-радостното е, че виждам и млади хора. Това ме зарежда с изключителна надежда, защото младият човек е гаранцията за утрешния ден.
- Как си обяснявате големия успех на вашия моноспектакъл?
- Моноспектакълът "Господин Ибрахим и цветята на Корана" от Ерик-Еманюел Шмит се играе в камерната зала на Народния театър от създаването си. Използвам възможността да благодаря на бившия директор на театъра проф. Васил Стефанов, който ми даде шанса да реализирам този спектакъл. Да благодаря и на сегашния директор Павел Васев, който се грижи бащински за моноспектакъла - той да живее, да съществува и да го има. Хубавото е, че посланието, изключително съвременно в този разказ на евреина за неговия живот, е толерантността, която трябва да съществува между хората във всяко отношение - и в религиозно, и в етническо, в човешко. Авторът, който е един от най-големите за мен не само в Европа, но и в света, беше мой гост на световния фестивал на монодрамата, който правя всяка година между 1 и 7 август, включително и тази. Много съм щастлив, защото той ми е изпратил и последната си пиеса с молба, ако съм съгласен, да я даде да се направи за първи път в България от страна в Източна Европа. Този моноспектакъл успя да спечели и доста международни награди.
- Какво мислите за връзката между младите актьори и по-възрастните? Нарушена ли е приемствеността между поколенията?
- Не искам да изпадам в позицията на нравоучител от едно поколение, което сега е в своята зрялост спрямо младите ми колеги или пък  спрямо младите хора изобщо. На дъщеря си казвам, че бих могъл да бъда неин изповедник, да бъда човек, който е съпричастен към всичките й проблеми, но не бих могъл и не искам да я съветвам и смятам това за неправилно дори като възпитание. Времето, в което сега живеем, и когато аз съм се формирал, е много различно - и като човешки взаимоотношения, и като материалност, и като динамика... Но така или иначе в театъра има  принципи, чрез които бихме могли да помагаме на по-младите поколения като морал, възпитание или отношение. Това са т.нар. ясноти. Например за много неща в театъра съм се учил от предишните си колеги - как трябва да се държиш, какви трябва да бъдат взаимоотношенията ти с останалите хора. Няма да забравя как преди да дойда в София играех доста години в Пловдивския театър, където имах щастието да работя с режисьори като Любен Гройс, Пантелей Пантелеев, които бяха за мен педагози. От тях научих, че докато репетираш, ако сценичните работници или всички други, които не се виждат на сцената по време на работа, стоят и наблюдават отстрани това, което правиш, трябва да си спокоен - представлението ще бъде добро. Истинският критерий е сред тези хора. Проблемът в момента е, че е нарушена връзката между поколенията. За това, от една страна, причината е в нас, в друга е при тях. В големия си процент тази връзка е нарушена. Водещият в един спектакъл е режисьорът и този режисьор при всички положения трябва да има и ролята на педагог, така както е бащата в едно семейство, той е законодателят, Народното събрание в една ядка, наречена семейство, а майката - изпълнителната власт (смее се). Но в театралния спектакъл режисьорът е този, който е възпитателят.  Не случайно споменах за тези двама режисьори, които в началото на моята театрална дейност съм срещнал, защото те наистина бяха педагози. Те ме научиха на занаята, което е изключително важно. Аз не загубих време да се уча и да греша, успях да стигна по-напред, да вървя по-бързо в това отношение. Убеден съм - давам пример, за да стана ясен - едно дете няма да се научи никога да не пипа печката, докато не се опари. В този смисъл ролята на педагога и в театъра, и в живота е да създаде обстоятелства, при които детето мъничко да се изгори, за да не стане фатално по-късно.