Театърът не е само забавление

Мариана Енева

Марин Янев е роден на 17 февруари 1943 г. Баща му е театърмайстор, а майката - гардеробиерка във Варненския театър. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на проф. Боян Дановски. Работил е в театрите на Варна и Пловдив, а от 1985-а е в трупата на НТ "Иван Вазов". Известност му донасят филмите "Козият рог", "Дърво без корен", "Къде живееш" и други. Носител е на "Аскеер 1998" за поддържаща мъжка роля - на Господа в "Църква за вълци". Става много популярен с образа на Мак Мърфи от "Полет над кукувиче гнездо" и получава наградата на САБ за мъжка роля през 1980 г. Най-новата му роля е в постановката на Ивайло Христов "Търси се клоун" в Народния театър. Женен е, има две дъщери.

- Как ви откри театърът, по-точно кой кого намери? Първите срещи...
- Любовта към театъра е неизлечима болест. Това е вирус, като влезе - няма излизане. Случаят на пръв поглед е тривиален: моите родители работеха във Варненския драматичен театър, преди това в Бургаския. Това са хората зад кулисите, които публиката не вижда и остават анонимни, но без тях тази магия не може да се случи. Аз като дете на театрали още от мъничък подуших миризмата на грим, на сценичен прах, на декори и въобще на всичко, което е белег на театъра. И просто нямаше лечение, не можех да избягам. В този смисъл взаимно се намерихме, с помощта на Всевишния, по всяка вероятност. Дето се вика - заедно с прохождането в живота проходих и на сцената. Дойде време, когато трябваше да реабилитирам своите родители по някакъв начин, кандидатствах във ВИТИЗ. Тогава, слава Богу, от първия път ме приеха.
- Важно е в чии ръце попадаш и сред кои бъдещи актьори.
- Голямото щастие бе, че тогава попаднах в класа на проф. Боян Дановски, наистина легендарна личност, много малко хора днес си спомнят за него. Това е невероятен педагог, голям режисьор и ерудит. Няма да пропусна да спомена и курса, който беше много силен. Това са голяма част от водещите артисти на българския театър в момента - Стефан Данаилов, Руси Чанев, Илия Добрев, Меглена Караламбова, Елена Райнова, непрежалимата Катя Паскалева. Това беше забележителен курс с много силни актьорски дарования. Последваха тогавашните разпределения, от които ние много се вайкахме и срещу които роптаехме. Днес се оказват сериозна необходимост. Младите хора, които сега завършват, остават почти безпризорни. Никой не се грижи за тях, няма къде да отидат, сами търсят своя път. А в тази иначе принуда имаше нещо хубаво - отиваха групи и младите тръгваха, окрилени от някаква, характерна само за младостта, илюзия, че театърът започва от тях и те ще променят нещата.
- Житейският опит на всеки е личен, неповторим, не се подчинява на никакви канони. Възрастта гаранция ли е за успех? Наскоро навършихте 70.
- Не бих казал, че възрастта е гаранция. Можеш да изглеждаш глупаво и на 20, и на 200... Това е въпрос на лично развитие, на лично усещане. Това е едно от трудните изкуства в човешкия живот - самопреценката, да разбереш къде си, какво си постигнал, и да не се надценяваш, защото рискуваш да изпаднеш в смешни ситуации. Смея да се надявам, че Бог ме е опазил от подобни претенции или самият аз съм успял да се опазя. Нямам опасения, че боледувам от някакво високомерие и надценяване на собствените си възможности.
- Казват за някого "роден артист" - това дали е достатъчно? Как се школува професията, занаятът?
- Всяка професия има своите изисквания за определени данни. Роден артист - това е, така да кажа, едно народно умотворение, което е и смешноватичко, и вярно в някаква степен. Човек трябва да има талант, важното е да го откриеш сам за себе си и другите в теб да го видят! Талантът, както казваше един голям ум, е единицата, а нулите след нея са трудът, за да се получи въпросната цифра като оценка. Но има неща, които са особено важни в развитието на един талант. То може да бъде добро и да зависи от това какъв е неговият характер. Особено в нашата професия характерът се оказва твърде важен компонент. Какъв характер си, какво си наследил, какъв ген има в теб и как го развиваш. Може да си много талантлив, но ако не си добър човек, губиш. Затова казвам, че характерът е изключително важен, той се формира от първите седем години и от общуването, от средата, в която се развиваш, от времето, в което живееш. И после - характерът да бъде в услуга на този, който го носи.
- Артистът се измерва със своето мълчание, в смисъл - със скромността си. Висока ли е цената на успеха и славата?
- Всичко трябва да бъде с мярка. Да уцелиш мярката в живота, в своите действия, е наистина висше майсторство. То се постига с опит, но и с разум преди всичко. Аз не обичам показността, е, обичам аплодисментите като всеки човек, като всяко дете, което иска да му се ръкопляска. И тези аплодисменти са нещо приятно, но те имат своята цена. Човек трябва да умее да цени обичта на хората и да не ги дистанцира с високомерие. Винаги съм се притеснявал от колеги, които губят това чувство за мярка. Но я си представете, че всички бяхме еднакво скромни, щеше да е страшна скука. Тази различност трябва да ценим, тя носи у нас толерантност, а с днешна дата, мисля, че е дефицит. Ние плащаме дан на едни политици, които в последните 20 години разделиха българския народ, лишиха го от толерантност на мнения, на възгледи, дори, ако щете, на вероизповедание. Трябва да уважаваме различността на другия по всички останали признаци, по които човек може да бъде различен.
- С какво искате да ви запомни публиката - човека и артиста?
- За мен има две реалности в човешкия живот: раждането и смъртта. Останалото в средата са илюзии. Именно илюзиите, които зависят от нас - колко са стойностни, колко са измамни, колко са красиви и грозни. Но точно те осмислят разстоянието между тези две реалности - ние се раждаме и знаем, че ще умрем. И колкото повече правиш, за да отдалечиш тези две реалности, това е голямото майсторство на живота - да живееш, да го осмислиш! Разбира се, в тези илюзии има много разочарования, срещи, разминавания, има много подлост, но и много радост. Има и много любов. И колкото повече любов има, толкова границите между тези две реалности се увеличават и животът добива смисъл.
- При социалния статус на българския актьор днес, когато шества плурализмът на простащината и глобализмът на безотговорността... опората на духа за вас къде е?
- Картината, която рисувате, е доста мрачна. Човек, дори и без очила, трябва да бъде все пак малко оптимист - иначе какво ни остава... Българският актьор не е в завидно положение в социалната среда. Ала има нещо, което стои над тази цена - това е любовта към изкуството. Много малко хора могат да разберат как ние в театъра, примерно, жадуваме да работим. Иначе човек е склонен да изклинчи - а бе, ако може по-малко да се бачка, да получавам заплата, без да работя. Докато ние искаме да работим, дори без да ни плащат. Навремето, когато бях малък, мечтаех да стана актьор и гледах спектакли, и си казвах: "Боже Господи, тия хора получават заплата! Аз съм готов да плащам, за да играя!" Ако говорим за положението на актьора с днешна дата, нашите управляващи за 20 години направиха всичко възможно да набутат културата в ъгъла, същото направиха и със спорта. Днес нашите салони са пълни, и то с млади хора - това е чудесно, чудесно е и че има разнообразие в жанровете, но с едно голямо НО. Грубо казано, чалгата навлезе и при нас, но можеш ли я спря. С какво да я спреш - не с насилие и грубост, а да върнеш възпитателното въздействие на театъра върху зрителя. Театърът не е само забавление. Да, вярно, народът ни е отруден, омерзен, ако щете, но той не се нуждае само от хихикане, а и от мислене. В този смисъл ние сме в дълг на нашата публика, която много често ни разочарова, като пълни салоните на чалга театъра. Това е взаимен процес и ние го дължим на нашата публика.
- Вашият топъл, мек и кадифен глас е познат и от радиотеатъра. И дългогодишното ви участие в дублажа се откроява. Това изкуство е много тънко и майсторско, да досътвориш вече създадения образ.
- Наистина това е сложно изкуство, обаче, както много други актьорски умения, така и то не се изучава. Става случайно - някой те повикал, някой те пробвал. За тази актьорска дейност трябва да имаш определени качества. Първото е да имаш чувство за ритъм, за да хванеш ритъма на героя; задължително да нямаш дефекти в говора и да притежаваш скромността на таланта да стоиш зад играта на този актьор, който вече е свършил нещо, а не ти да му налагаш своето виждане. Всеки актьор е суетен и много мои колеги, по всяка вероятност и аз тук-там, тръгваме към желанието да изявим себе си като актьори. В тази дейност се изисква да си на втори план, да предадеш така, че зрителят да не губи от актьорското майсторство на титуляря, а ти просто да му помогнеш неговото изкуство да достигне правилно и достоверно най-близко до зрителя.
- Семейната традиция при вас продължават щерките. Доколкото знам, и съпругата ви е актриса.
- Да, ние сме, така да се каже, театрално семейство, което на мен ми носи само удовлетворение и радост. Нашите дъщери ни наследиха в професионално отношение. Какво да ви кажа - нямам особен пръст в това, освен че и те като мен задишаха от мънички аромата на сцената и заразата и тях ги превзе. Малката ми дъщеря Кристина Янева е актриса, а голямата Марина е сценографка. Имам една прекрасна внучка Лора, която сама ще тръгне, ако не ме лъже чувството, към нашата професия. Съпругата ми също е актриса, заедно завършихме академията, започнахме заедно, бяхме най-добри приятели от първи до четвърти курс и сме си споделяли най-съкровените неща; и в четвърти курс - незнайно и за двама ни откъде, се появи този със стрелите, а той не прощава... И останахме подвластни на неговата воля.
- Вашата гримьорна в Народния театър, ако можеше да говори, какво би разказала?
- Тази гримьорна, ако можеше да говори, щеше да разкаже, че е гримьорната на Апостол Карамитев. Свято място, след което е гримьорната на Стефан Данаилов и моя милост; двамата сме с него, мой много добър приятел, колега, когото много обичам. И много се гневя на хората, които се опитаха в последно време да му помрачат дните, да го окалят. Но той е толкова силен и витален, че усилията им са напразни.