Театърът на "попчетата"

Ние, "попчетата" - наследниците на Иван и Петра Попови, сме много. Но не е в българските традиции да имаме фамилни летописи. Затуй всичко, което аз, най-малката наследница на баба Петра, знам, ми е разказвано от роднините.
Дядо Иван е баща на татко ми. Била съм на две години, когато си е отишъл от този свят. Много спомени съм слушала за него от татко, мама и роднините и като сглобя мозайката от техните разкази, си представям, че го помня - висок, синеок, с дълги бели мустаци. Бил е учител, главен учител и кмет на с. Чернозем, Пловдивско.
Фамилията Попови идва от прадядо ми Георги, който е бил поп, та от Попови ние всичките сме "попчетата". Прадядо ми бил зевзек. Големите братовчедки разказваха, че като ги дърпали момчетата в черквата за косите, плитките и панделките, дядо Георги, който водел службата в черквата, изпявал между другото: "И не закачай децата-а-а!"
Село Чернозем е близо до Карлово - родния град на Дякона. Старото Карлово било средището, в което се учели будните черноземски деца. През 2005 г. археологически разкопки доказаха, че в този край са живели богати тракийци. Явно черноземци са техни наследници. Като помня какви духовни аристократи бяха баба Петра, четирите й сестри и брат им Димитър, може и да е така!
За прадядо ми поп Георги Попов се разказвали легенди. Дълго време след като свършила Руско-турската война, той си ходел с пушката под расото. Някога децата в семействата били по дузина, че и по повече. И прадядо ми имал много деца. Синът му Никола станал поп, после и неговият син Владимир учил в Бачковския манастир, приел свещенически сан и беше поп в с. Михилци, Карловско. Поп Владимир беше любимият братовчед на татко. Помня го: висок, красив, синеок - като повечето от мъжете в Поповци.
Дядо ми Иван, син на поп Георги, учил в Карловската гимназия, в която момчетата пишели името на баба ми Петра със "златни букви", че била много хубава! За нея се оженил дядо Иван. Тогава тя била на 16 години и изведнъж настъпил край на нейното учение. Баба започнала да "учителства" в семейството си, защото имала 12 деца.
Около 1920 г. семейството на баба и дядо се преселва в Пловдив. Дядо става финансов чиновник - началник на акциза, и на този пост се пенсионира. В семейния ни албум има снимка от 1931 г., правена пред Народния театър, когато дядо Иван участва в Конгрес на финансистите у нас.
Живеели са в къща под наем. Така живяхме и ние. Поповци не са лакоми за къщи и имоти. Никой от "попчетата" не е бил богат, но пък със смях и веселие са били пълни къщите им. Жизнелюбието и обичта били традиционни в рода. Мама, като снаха в Поповци, била пленена от веселия и дружелюбен дух в мъжовия си род и заобичала силно роднините на мъжа си, както обичала и Петко - най-малкия син на баба Петра.
Сякаш две засмени слънчица бяха мама Гълъбина и татко Петко! С чара и духовитостта си привличаха като магнит приятелите и многобройните си роднини.
Когато бях на 8 години, започнах да ходя на уроци по френски език в Стария Пловдив. Тогава татко ми каза, че дядо Иван обичал да повтаря, че всеки трябва да знае преди всичко добре родния си език. Често казвал: "Защо "мерси", като "благодаря" си е хубава и красива наша дума!"
Баба Петра я помня като строга старица, почитана от децата си, зетьовете, снахите, внуците и правнуците си, които с честото си присъствие огласяха къщата ни в делници и празници. Ние с брат ми имахме предимството да живеем с нея, бяхме нейните любимци, на нас тя всекидневно ни угаждаше с кулинарните си вкусотии.
Но най-забавен беше "театърът", който се разиграваше у нас от "попчетата". Сега често се пренасям в безгрижното си детство и "гледам пиесите от родовия ни театър". Показвам снимка на моята внучка, на която са десетте живи деца на баба Петра и дядо Иван. Посочвам й моят татко Петко, изброявам братята и сестрите му. Милена ме пита:
- Защо твоят татко е сърдит? И другите са тъжни!
Казвам й, че татко ми беше ведър и засмян човек, но снимката е направена веднага след смъртта на баба Петра и затова всички са тъжни. Разказвам й за "театъра" в нашата къща, в който най-вече лелите бяха "първокласни" актриси.
Леля Неда била вече омъжена, живеела със семейството си в Чернозем, когато дядо и баба се преместили в Пловдив. Тя беше най-ярката и живописна жена сред рожбите на баба. Беше напета, ходеше с изправена глава. Правеше впечатление със снажната си фигура и озареното си лице от тъмни, изразителни очи. Говореше енергично и разпалено. Разказваше за любимата си биволица, от която ни носеше гъсто кисело мляко с два пръста каймак и бяло, дъхаво масло.
Най-бухналите пити и козунаци правеше леля Неда, най-къдравите баници и тиквеници, най-сладките курабии. Всичко, което тя сътворяваше, беше превъзходно! А в двора й се раждаха огромни домати, чушки! Тя съзнаваше своето първенство, пък и сама умееше да се хвали. Баща ми я слушаше засмян и я питаше как тъй всичко в двора й се ражда, как полива градината си, като има режим на водата.
- А, не се предавам! Грабвам кобилицата, наливам менците от селската чешма и пак поливам градината си.
- Сигурен съм, че не се отказваш, но кой знае как си се карала с кмета Сандо, дето ни е роднина! - заключава татко.
Леля Неда върти глава, очите й светят и изрича една фраза, която става пословична в рода ни:
- Нищо не съм му казала, ама мат и маскара го направих!
А как умееше да посреща леля Неда гости! Пъргава и щедра, с широка усмивка, тя отрупваше масата с всичко, което имаше. И подканяше: 
- Пийнете си винце! В специални чаши съм ви го сипала! Тях само на министри ги поднасям!
Пуста леля Неда! Само тя така се хвалеше с брат си, министъра!
Баба слуша разговора и хвалбите на леля Неда и тънко се подсмива. Не, тия "мурафети" леля Неда не ги е наследила от нея! С баба живях, ама никога не я чух да казва: "Аз имам син министър!" Въобще баба Петра малко говореше, ама с нож отрязваше, думата й на две не ставаше! 
По-късно фамилията на леля Неда се премести да живее в Пловдив. Купиха си къща, то даже не беше една, а няколко къщета в един сокак в Арменската махала, до моста на Панаира. Тогава татко рече:
- Наша кака Неда си намери мястото. Сега там ще се надговаря като от Радио Ереван!
Любимката на баба, а и на нас, беше леля Магдалина. Тя пък се върнала от Пловдив в село Дълго поле заради обичания си мъж - калеко Михал. И той с добрината си и кроткия си нрав беше любимият зет на баба Петра. 
Леля Магдалина беше тихичка, кротичка, с личице като иконка! Не приказваше много, а като една калинка с червената си фустанела ситнеше наоколо (само тя се обличаше в носия) и ни угаждаше мълчешком и с усмивка. В очите ни гледаше и отгатваше какво искаме. Ако тяхната крава беше стелна, сутрин рано тя тръгваше из селото за мляко за нас, като за мене взимаше от една крава, а за брат ми - от друга, че иначе почвали стомашните ни истории. Правеше ни любимите закуски - петори на плочата на печката, които заливаше с топло мляко. Глезеше ни с тиганици, тутманици, баници, тиквеници.
С леля Магдалина си седяхме вечер на двора, слушаме щурците, гледахме звездите, които почваха да падат през август, и ни беше хубаво и мило, че сме заедно, че се обичаме и разбираме. Беше жена душичка - беличка, чистичка и добричка! Пееше ли, плачеше ли, то беше нежно и гальовно! 
Леля Еленка беше умницата сред лелите ми, но не е имала възможност да завърши висше образование. Природно интелигентна, като всичките Поповци, тя бе фина по душа и всеотдайна като майка си баба Петра. Щяла е да се издигне много, ако е била образована, защото само с примера си умееше да увлича, да води хората, да печели  съидейници и да ръководи, без да се налага. От малка тръгнала със семейството на най-големия си брат Георги, за да помага за отглеждането на трите му мъжки деца. И въпреки че брат й бил широк социалист и председател на въздържателите в България, леля Еленка станала таен куриер на  комунистите, като даже брат й не знаел за тази й дейност. Когато я питали защо толкова хора влизат у тях, тя казвала, че има много братя и сестри.
Леля Еленка си остана в рода ни като "майка Тереза", като "баба Тонка" за всички ни, защото всекиму помагаше, за всекиго мислеше, на всекиго подаваше ръка. Който искаше нещо да скрие, да запази, на нея се доверяваше. Тя умееше да мълчи, да пази тайни, беше родената "ятачка" в нашия род. Казваше така:
- Никому лошо не мога да направя, защото после аз ще се чувствам зле!
Леля Еленка беше "учителката" на всички ни. Съветваше ни за държанието в семейството, за поведението в службата, за грижите за облеклото и козметиката ни. Обичаше да сме стегнати, хубави и модерни - да ни се радват хората, като ни гледат.
Когато леля Васила идваше вкъщи, тогава  ставаше необикновено весело и интересно. Баба си я беше провъзгласила за своя шивачка. А тя - самоука, но с добро желание, гледаше да угоди на фигурата на майка си, пострадала от многото раждания, от усилената работа около голямата й челяд и от възрастта. Ето я, идва леля Васила със засмените си пъстри очи и говори още от портата на двора:
- Мамо, с празни ръце не мога да дойда. Нямам много, щото мъжът ми Рангел от пуста ревност не ме пуща да ходя на работа, но ти нося бозичка и сладки.
А калеко Рангел наистина не й даваше да ходи на работа, щото щели да й се радват чуждите мъже! Не й позволяваше и да се гримира, но тя скришом в банята си слагаше червило. А той я изпращал и мърморел след нея:
- Василке, пак успя да се направиш хубава за хорските очи!
Тя наистина беше с особена красота - с матово лице, пъстри очи и чуплива кестенява коса.
Леля почваше да крои на баба, че и на нас. Не ползваше нито кройки, нито метри и като сбъркаше, хич не се и притесняваше. Казваше:
- Ха, то сбърканото цена няма! Ще стане дрехата такава, че друг няма да има като нея. Тук ще сложа платка, там ще увелича с кантове и всеки ще мисли, че такъв е моделът!
И наистина всичко завършваше с успех, а веселието и шегите ни нямаха край! Затова с нетърпение чакахме дните, в които пак щеше да дойде "нашата шивачка" леля Васила.
Леля Дона беше най-възрастната ми леля. Тя ме е къпала, като съм се родила недоносена в осмия месец и съм тежала само кило и шестотин грама. Била съм колкото едно замразено пиле, а мама казваше, че съм приличала на синя жаба, настъпана на улицата. Та само леля Дона се престрашила да къпе туй малко бебе, дето с нейните грижи и с помощта на доктор Кантарев станало човек. Тогава, в 1941 г., нямало и кувьози, ама юлската пловдивска жега изиграла тази роля. Та малката, дребничка и тихичка леля Дона била моята първа спасителка!
С нас, с баба Петра, живееше и леля Стойна - последното дете на баба, която боледувала от менингит и не успели съвсем да я излекуват. Тя беше безкрайно предана на всички ни и живееше само за да ни угажда. Чудеше се с какво да ни поглези, какво да ни даде, че да ни зарадва.
И времената, и хората били други! Когато баба Петра родила единадесетото си дете, татко Петко, тогава и първата й снаха Невена - съпругата на чичо Георги, министърът, родила първата си дъщеря Емилия. По това време чичо и стринка били учители. На стринка Невена млякото "секнало", защото рано тръгнала на работа, та баба Петра кърмела татко, кърмела и първата си внучка, която после, на 8 години, починала от скарлатина. А стринка Невена сетне си родила три момчета. Пък и баба също родила и дванадесетото си дете. Снаха и свекърва раждали заедно! 
Но не само раждали деца, а ги и отглеждали, възпитавали ги и те ставали достойни хора! Стринка Невена издържала чичо да завърши право, станал той юрист, директор на банка в Свищов, после бил директор на Популярна банка в София, когато Георги Димитров го кани в първия си кабинет като подпредседател на Министерския съвет и министър на социалните грижи. В три правителства шест години и половина чичо е бил министър, но от този му пост никой от братята и сестрите му не се е възползвал. Имахме една квартира, заради която стана скандал вкъщи, че е използвано името на чичо от един от зетьовете на баба пред кмета на Пловдив Перпелиев. А когато баба Петра почина, шофьорът на чичо купил гроб за нея, та му дали по-близо до черквата. Ей тези са ни предимствата от министерстването на чичо... 
Самият той беше скромен, не пиеше, не пушеше, остана си в жилището, купено преди да стане министър. Бедни времена са били, но и хората, и управниците ни, са били по-скромни и по-честни. Чичо носеше старите си костюми у нас, та мама ги прекрояваше на нас с брат ми. Роднините се шегуваха с него, питаха го какъв ще стане, като порасне, а той наперено отговаряше:
- Министър, министър ще стана!
Татко се заливаше в смях и казваше:
- Като носиш старите дрехи на чичо си, това не означава, че ще наследиш и министерския му пост! Той не се предава по наследство! Пък за нас е само отговорност! 
Де да беше тъй и днес!

х     х     х

Сега, като си спомням живота в детството ми, често чувам гласовете на незабравимите си роднини. Сърцето ми е пълно с любов, с обич към "попчетата". Виждам ги всичките - хубави, засмени, добри. Ето, сега пак идва леля ми Васила, смее се, маха ми с ръка и нарежда:
- Ех, Пеше, Пеше, ти пък взе, че ни описа всичките!

                                           
Дядо (седнал най-отпред, отляво, с белите мустаци) на конгрес на финансистите - София, 1931 г.

Мама Гълъбина и татко Петко

Дядо Иван с учители (прави, третият от дясно на ляво)

Картата на баба Петра за многодетна майка на десет деца. До нея - мъжът й. Другите на снимката са нейните живи деца

Снимки - Семеен албум на Петра Ташева