Театърът е дух, театърът е жарава

Лица и дрехи и слова представях аз така изкусно, че със собствения ми език говореха различни хора - може би тези думи на един средновековен жонгльор, прославен със съвършеното си майсторство на лицедей и разказвач, биха могли да послужат и за определение на необикновеното актьорско изкуство на Наум Шопов. Защото той е не само великолепен интерпретатор на образи и характери, но и необичайно задълбочен актьор-философ, при това абсолютно нестандартен, отличаващ се от всички други и върховно истински. Моето око винаги е обърнато към онова, което ми предстои, към онова, което трябва да направя. Винаги искам да е ново, винаги искам да е непознато, казваше актьорът, когото наричаха "Властелин на сцената" или "Цар и Генерал в театъра и киното".
И наистина през дългия си и много богат живот на сцената Наум Шопов винаги беше нов и непознат, променящ се до неузнаваемост и същевременно същият мъдро разсъждаващ и дълбоко чувстващ човек и актьор. Моят живот е изпълнен преди всичко с театър. Театърът е нещото, което е хранило моята душа. Актьорството не се учи - то е нещо, което или го имаш, или го нямаш. Иначе... ще оскърбиш изкуството, беше убеден актьорът, който за близо 50-годишния си живот на сцената е играл от всичко и по много. Пресъздал е почти всички значими образи от пиесите на Шекспир - от Хамлет, Гилденстерн и Полоний в "Хамлет", през Адриано в "Напразните усилия на любовта", Лоренцо в "Ромео и Жулиета", Дънкан в "Макбет", Анджело в "Мяра за мяра", до крал Лир - роля, която с поразителната дълбочина на трагичното усещане и мъдрата тъга увенча нестандартното му и титанично актьорско присъствие в съвременния български театър.
А началото е ролята на Сеня в "Машенка" от А. Афиногенов през 1948 г. на сцената в Стара Загора, макар за същински старт на актьорската си кариера той да смята постановката на Леон Даниел по "Чудак" от Назъм Хикмет във Военния театър през 1958 г. Две са сцените, където Наум Шопов живя своя напрегнат и плодотворен актьорски живот - повече от три десетилетия игра в театър "Българска армия" и създаде едни от най-добрите си работи като Мичъл в "Трамвай Желание", Караибрахим във "Време разделно", Гаев във "Вишнева градина", Робеспиер в "Делото Дантон", Басилио в "Животът е сън" или Поприщин в "Дневникът на един луд", и почти две десетилетия бе на сцената на Народния театър, където негови роли са още мъдрият и лукав Лука в "На дъното", горделивият и едновременно с това мил Хаджи Атанасия в "Чичовци", драматичният Анастас Попхинов в "Тайната вечеря на дякона Левски", странният и така истински верен Леополд в "Безкрайно отчаяние", мрачният и жесток Едгар в "Мъртвешки танц", тъжният и верен Фирс във "Вишнева градина".
Актьорът не криеше, че сред стоте роли в театъра и седемдесетте в киното има и такива, които не харесва. Много са образите, през които съм минал. Не всички харесвам. Само някои са останали в съзнанието ми. Обичам трудните роли. Лесните не са ми сладки. Не изстрадам ли, не премина ли през нещо, някак в мен нищо не остава, казваше Наум Шопов, който до последно търсеше хубави пиеси, в които да изиграе хубава роля.
По някакъв особен начин съдбовна се оказа срещата на актьора Наум Шопов с автора Самюел Бекет и неговата пиеса "Последният запис". Може би защото ролята на Фернандо Крап не само се нарежда сред най-добрите му роли в театъра, но и защото Наум Шопов я изигра три пъти в три различни по внушение, смисъл и прозрение спектакъла. Като че ли този Крап, с неговото бяло клоунско лице, червен нос и огромни обувки, който се опитва да изживее живота си отново чрез прослушването на записаните на магнетофонна лента мимолетни впечатления и чувства, предизвикваше актьора да търси и намира все нови и нови смисли на съществуванието, на театъра и на живота в театъра. Пиесите на Бекет "омагьосват" Наум Шопов, защото в тях има много мълчание и думите сякаш изригват от мълчанието и се превръщат във вик в тишината. А точно тази неуловима и дълбоко трагична в същината си граница между вечното мълчание и стона на душата, Наум Шопов умееше да усеща и да пресъздава.
Нищо няма смисъл без признанието на тези, които ни гледат, които ни заобикалят, които ни аплодират, ако заслужаваме това - те ни дават енергия, обичаше да казва актьорът, който отдаде на публиката толкова истина, любов и искреност, че винаги ще остане един от най-чувствителните, дълбоки и умни актьори в българското кино и театър.  

Трите лица на Крап в постановката "Крап" по Самюел Бекет в Народния театър

Жестоко-тъжният крал Лир на Наум Шопов в постановката на Явор Гърдев
Снимки Божидар Марков

Последната роля на Наум Шопов е Фирс в постановката на Крикор Азарян "Вишнева градина"
Снимки Атанас Кънчев