Тази омраза у хората днес трябва да си отиде

Зорница Чалъкова е родена на 19 януари 1981 г. в Бургас. Завършила е Механотехникума в града, работи като барман в малко кафене в центъра. Майка е на две деца - дъщеря на 7 години и тримесечен син.
С подобна биография може би са 90 процента от младите жени по морето. За тях изборът на работно място и "кариера" основно е в туризма и търговията.
Разликата е в това, че повечето от съученичките на Зори имат само по едно дете или нямат никакво намерение да раждат.
Всъщност пред Зорница е имало и друг шанс - да следва в Института по туризъм, където била приета след завършване на средното си образование. Разбрала обаче, че заради машинации вместо да следва държавен прием, името й е преместено в графата "платено обучение". Така се вляла в категорията "трудещи се".
Казва, че не съжалява за избора си.
Децата на Зори имат различни татковци. Според нея бракът е отживелица и само пречи на нормалните отношения в къщи. Казва, че и двете й деца са плод на чиста любов. Дъщеричката Габриела след месец ще бъде първокласничка. Приела е, че в къщи освен братче има и друг татко. С биологичния баща обаче се поддържа нормална и близка връзка. До раждането на братчето Антоан той я вземал често за разходка от градината и от къщи. Сега поразредил, може би от неудобство да влиза в дома, в който живее друг мъж, но скандали не е имало.
Вторият мъж Пенчо работи в строителството. Радва се на първородния си син, но обича и заварената Габи.
Според Зорница парите и имотите са хубаво нещо, но щастието не е в тях. Не обича да се оплаква, свикнала е да се радва на простичките неща.

Цитат
"Аматьорското театро, дето го разиграват уж с различни сценарии по протестите, вече не се изтрайва"


- Зори, предвид демографската криза, да те броя като изпълнила дълга си пред отечеството ли?
- Брой ме! Много хора ми казваха: "Абе, ти навръх кризата ли намери деца да раждаш и гледаш", ама не обръщам внимание. Това си е Божа работа - като ти дойде отгоре, пък и си заченала с любов...
- Сега отглеждането на деца не е ли по-трудно, отколкото преди 6-7 години?

Зорница преди раждането...

...и с 3-месечния Антоан

- С дъщеря ми Габриела ми бе по-тежко. В началото не знаех какво да правя, беше ме страх даже да я нося и преобличам. Все си представях, че ще направя нещо накриво и детето ще пострада. Сега вече имам опит. Пък и малкият има наследено почти всичко - дрешки, играчки... След раждането една нова количка само сме купили. Ако ги нямаше тези неща наготово, сигурно щеше да стигнем до  криза в бюджета. Сега някакси се справяме -таткото носи, аз получавам майчински... Свързваме двата края и за повече не ламтим.
- Сигурно се лишавате от нещо все пак?
- Няма как. Скъпо е. По около 100 лв. на месец отиват само за памперси, детската храна също товари разходите. Аз доскоро имах кърма и за Антоан сме вземали изкуствена само за дохранване. Отсега - ще се оправяме някак. Един пакет памперси, който стига за 5 дни, е 13 лв. За обикновените семейства като нашето това не е малко перо. Тези, които нямат като нас дрешки за износване, сигурно усещат кризата сериозно. На нас ни помагат и родителите. Иначе ми липсва животът навън. С малкия всеки ден сме на разходка, но е друго. Понеже работя в заведение, не съм кой знае какъв фен на заведенията, но обичам да ходя на пиано бар или на капанче с приятели.
- Значи скуката вкъщи най-дразни?
- Не, работа и занимавки има постоянно. Може би липсата на разговори натежава. По телевизията е такава скука, няма какво човек да види.
- Е как, всеки ден протести...
- Е, точно от тези протести ми е писнало. Какви са тия хора, на работа не ходят ли, как се издържат? И аматьорското театро, дето го разиграват уж с различни сценарии, вече не се изтрайва. Не вярвам такъв терор на Запад някой да допусне. Аз нямам политически пристрастия. Не разбирам обаче защо най-важната улица на София да стои затворена повече от месец, защо нормалните хора да не могат да се придвижват нормално, защо живеещите около зоните на протести трябва да търпят шум, крясъци на агитки и всякакви простотии?
- Е, гражданското общество се е пробудило...
- Хубаво, че се е пробудило. Само че тези, дето уж са лидери, не знаят какво искат.
Ако се замислят малко, ще разберат, че мисията бе успешна и приключи. На политиците трябваше да им се каже, че трябва нов морал и старите номера са в историята. Ако не - те са в историята. Сега ме кефи, че онези горе стъпват по терлици и наистина почнаха да правят неща за обикновените хора.
- Ти, като майка, сигурно имаш предвид увеличенията на детските, помощите?
- Мен едните увеличения ще ме хванат догодина. За Габи, която ще бъде първокласничка, обаче имам право на 250 лв. помощ. Не е нещо кой знае какво, но за хора като мен не е малко. С толкова пари мисля, че ще успея да подготвя детето си за училище.
- Като те гледам такава оптимистка... За номер 3 не се ли замисляш?
- Можеше. На мен обаче и двете деца са родени със секцио, имам и други операции и приключвам. Ще си взема обаче дете за отглеждане. Вече сме говорили с моя и сме решили - след време. Държавата обаче е направила такива ограничителни изисквания... Да имаш еди-колко си квадратни метра на човек, самостоятелни стаи... Чунким моите имат такива условия. А колко са семействата, които са готови да гледат чуждо дете и да им отговарят?
За да е щастливо едно дете, са по-важни други работи. Включително и да израсне сред деца. Ние мислим в бъдеще за по-голямо жилище, така че не ме отписвай.
- Мислиш ли, че държавата ще успее да се справи с демографската криза?
- Живеем в ХХI век, няма нужда от войни, че да се повишава раждаемоста. Тази омраза у хората днес трябва да си отиде. От държавата се искат само правила и грижи. Повече деца ще се раждат, ако има любов.
- Пазя ти една снимка, направих я година преди да се роди Антоан. Не ти ли липсва формата на онази Зори?
- Сещам се... Снимките са за това, за да поглеждаме назад. Някои неща, за съжаление, едва ли ще се върнат някога. Аз гледам напред.