Тъжни щрихи от днешна литературна София

• Нима не трябва да ни безпокои изоставеният и престъпно занемарен музей на Яворов?
• На колко големи български поети и писатели, чиито житейски и творчески пътища са свързани със столичния град, са поставени скромни паметни плочи?
• Кой ще спаси музея на Христо Смирненски?

Продрум ДИМОВ

Още след обявяването на София за столица на новоосвободена България през 1879 г. по предложение на големия български родолюбец, учен-историк проф. Марин Дринов, в нея се стича преобладаващата част от тогавашната ни художествено-творческа и научна интелигенция, в това число множество забележителни български поети и писатели, културни дейци - строители на духовните основи на следосвобожденското ни отечество. Това предопределя до голяма степен и бъдещия бурен ръст на родната духовност.
Следващите десетилетия наистина удостояват цялостния ни духовен живот с внушителна поредица от творци, които укрепват, разширяват и обогатяват с родолюбивата си креативна дейност в областта на литературата, музиката, театъра, изобразителното изкуство и другите сектори на духовната сфера нашето културно-историческо наследство.

Къща-музей на Христо Смирненски

За съжаление, и с голямо огорчение, вече 24 години сме разтърсвани от нескончаема тотална разруха, която порази обществото не само в социално-икономически, нравствен аспект, но има и катастрофални последици за литературното ни битие и изобщо за изпадналата в безпомощност изоставена духовност.
В този ред от мисли си позволявам да споделя някои тревожни впечатления от съвременния доста обезпокояващ генезис и на литературния ни живот в столицата, чиито негативи оказват пагубно въздействие и в т.нар. провинциална литература. Болезнено недоумение буди недопустимото закриване на литературни музеи, какъвто е случаят с изчезването на музейните експозиции на Георги Караславов и Николай Хрелков в столицата. А за нови въобще и дума не се обелва, макар че с такива заслужават да бъдат удостоени Николай Хайтов, Йордан Радичков, Емилиян Станев, Дамян Дамянов, Христо Фотев и други покойни наши автори с респектиращ принос в развитието на съвременната изящна словесност.

Нищетата на бита в съседство с духовността - на входа на къщата-музей "Никола Вапцаров" в София

В същото време, с изключение на напълно обновения музей на Вапцаров, останалите водят

унизително и жалко съществуване

Нима не трябва да ни безпокои изоставеният и престъпно занемарен музей на Яворов? Всеки ден покрай него на ул. "Раковски" 136 минават хиляди софиянци и гости на столицата. Някои се спират и обгръщат със състрадателен поглед изваяния с толкова любов злощастен поет от Чирпан от талантливите ръце на скулптора Иван Блажев, съчувстват на неговата безпомощност и отминават с болезнена въздишка. Други пък, оковани във веригите на престъпната духовна апатия, вървят безчувствени по улицата, притискани постоянно от грижите за физическото оцеляване. А вече се извървиха две бездушни десетилетия и няма кой да помогне на Яворов. Кой е виновен, че тази скъпоценна национална светиня беше захвърлена на днешната безразсъдна антинародна алчност? Няма ли да се стреснат най-сетне домораслите политици и държавници? Докога ще се хвърлят милиони за военни мисии в чужбина в угода на Вашингтон и Брюксел и ще се загърбват родните изконни интереси?
Никак не е завидна участта и на Националния литературен музей, който се задъхва от претоварване в стара и неподходяща сграда и в никакъв случай не може да обслужва съвременния литературен процес. За настаняването му в нова съвременна база в миналото се говореше много, разработваха се дори проекти, но за реализацията на тази благородна идея компетентните държавни органи продължават да мълчат.
Днес буквално плаче за спасяване от бездушие и безотговорност и музеят на Христо Смирненски, но за жалост гласът му потъва безследно безпомощен като в пустиня. Години наред Министерството на културата и Столичната община се умориха от безплодни преписки, обвинявайки се взаимно, и все още не могат да се разберат кому принадлежи застрашеното от погубване някогашно жилище на автора на "Приказка за стълбата". А то всеки миг

ще рухне пред очите

на София, която постоянно надава неистов вик, че е готова да стане Столица на европейската култура. Докога ще залъгваме себе си и Европа със смешни възгласи и ще прикриваме мрачната страна на медала с измамна и никому ненужна фалшива външна фасада?
И само това ли? През последните две десетилетия си отидоха големи български поети и писатели, чиито житейски и творчески пътища са свързани със столичния град. На колко от тях Столична община, пък и другите специализирани държавни и обществени органи, са изразили почит и признание с поставяне на скромни паметни плочи? Колко улици в най-големия ни град носят имена на починали големи наши литературни люде? Вероятно на г-жа Йорданка Фандъкова не е известно колко много софийски улици са наименовани с всевъзможни числа? Едва ли тези цифри говорят някому нещо? А те наистина ни убеждават колко низък е духовният уровен на столичните общинари, лишени от елементарно чувство за дълг към културно-историческото ни наследство.
Колкото и нелицеприятно да звучи, заживявам все повече с дълбокото и непоклатимо убеждение, че официална София и хората, заели големите държавни кресла, са далеч от днешните духовни потребности и насъщни интереси на нашия съвременник. Все по-малко бюджетни средства се заделят за стимулиране на литературните творци. Продължават да се отпускат унизително малко пари за организиране на литературни конкурси, за издаване на книги. Стотици ръкописи на талантливи български писатели обират праха на чекмеджетата, защото днешният български писател тъне в мизерия и не може да стигне до чакащите го читатели. Да не говорим за скромния и твърде ограничен тираж на малкото литературни издания. Няма кой да мисли вече и за най-малките читатели, защото изчезнаха сякаш безвъзвратно детските вестничета и списания. Централният дом на детската книга и традиционната Седмица на детската книга и на изкуствата за деца най-безцеремонно бяха захвърлени недопустимо на историческото бунище. Загърбено е безотговорно духовното бъдеще на нацията ни.
На фона на всеобщия и трудно удържим духовен упадък ставаме свидетели и на недостойна политическа селекция, която се осъществява съвсем неоправдано от овластени държавни и общински ръководни органи. Тази целенасочена стратегия, провеждана от определени политически сили, нанася непоправими поразии и на духовния ни живот. А това на практика напакостява на днешния ни художествен и литературен процес. Повече от

възмутително е да се делят на удобни и неудобни дейците на културата

и техните творчески организации.
В тази насока сякаш се престарава в стремежа да угоди на политическите душеприказчици някогашната образователна министърка от с. Белчин, Самоковско. И за да не бъда голословен, ще посоча само два примера. На 22 септември в Народния театър "Иван Вазов" беше отбелязана тържествено 100-годишнината от създаването на Съюза на българските писатели. От първата ни театрална сцена прозвучаха благодарствени слова на заслужено признание към приноса на най-голямата писателска организация в духовното развитие на страната от правителствени и обществени органи, гости от чужбина. За съжаление г-жа Фандъкова и ръководената от нея най-голяма българска община останаха чужди към това изключително важно събитие в историята на родното художествено слово. Навярно бившата учителка и школска директорка прави всичко възможно, за да бъде безупречна в слугинажа на своите задкулисни политически сценаристи и злонамерени режисьори.
Недоумявам с каква съвест и морал г-жа Фандъкова манифестира осъдително пренебрежение към такива забележителни имена на съвременната изящна словесност като Валери Петров, Антон Дончев, Евтим Евтимов, Георги Константинов, Христо Ганев, Матей Шопкин, Анжел Вагенщайн и други десетки ярки литературни творци, които имат неоценим принос в съзиждането на нова духовна България.
По същия унизителен начин Столичната община постъпи и при внушителното многолюдно поклонение пред тленните останки на преждевременно починалия председател на СБП Николай Петев в столичната зала "Св. София". Докъде може да стигне човешката низост и падение! Едва ли здравият разум може да приеме това поведение за нормално и човешко. Налице е наистина отношение, което няма прецедент и сериозно застрашава родната идентичност и духовно бъдеще на България. Поведение, достойно за съжаление. И то едва ли ще направи София "културна столица на Европа".