Тъжна прокоба, която се сбъдна

Неофит ПЕТКОВ

Изминаха 54 години от трагичната гибел на поета. С приятели и колеги често разговаряме за човека и поета Пеньо Пенев и неговата поезия. С него се познавахме от времето, когато бяхме студенти. В нашия Висш селскостопански институт "Георги Димитров" имахме литературен кръжок. На литературните ни сбирки по един път в седмицата идваха Пеньо Пенев и поетът Найден Вълчев. Беше ни приятно и с единия, и с другия. Пеньо беше с особен характер, имаше някакво буйство в него, беше неудържим. Който го е слушал на литературните рецитали, си спомня тези негови избухвания. За мене той не е догматичен, а съвременен, модерен поет, който за кратко време се утвърди именно с новаторския си поетичен стил. И с едно собствено виждане, самобитност и мъжество. Ето откъс от поемата му "Дни на проверка":
Кой? Враговете ни? Как хитро се преструват!
С ласкателство коварно те ще те тешат.
Когато сам останеш, уж въздишките ти чуват,
когато затъжиш, с теб двойно уж тъжат.
С тревогите ти лицемерно се тревожат
и после в зла интрига ще те оплетат..."
Слушал съм го на литературните четения в Съюза на българските писатели и на различни тържества. Но от паметта ми няма да изчезне литературното четене в аулата на Висшия селскостопански институт,който побира около 300-400 слушатели. И тогава той направи  силно впечатление. Виждам го като днес: изправен, с опънатата фигура, леко разкрачен, с поглед към студентските скамейки. За  разлика от своите колеги поети той не държеше в ръцете си никакви книжки, а просто декламираше стиховете си. И получаваше бурни овации. На знаменитото литературно четене в Съюза на българските писатели с мои приятели бяхме седнали близо до писателя Георги Караславов. След поетичното изригване на Пеньо чухме как той подхвърли: "Този младеж няма да живее дълго!" Така и стана.
Литературните сбирки на нашия кръжок ги правехме след учебните занятия. Вечерта, когато свършвахме, когато уличните лампи вече светеха, тръгвахме с Пеньо по ул. "Граф Игнатиев" пеша или с трамвай. Хубаво ни беше да вървим към центъра пеша. Говорехме си, не бързахме, правехме си майтапи, а Пеньо обичаше майтапите. Но тези майтапи той ни ги подхвърляше сериозно. Веднъж, както си вървяхме по "Графа", той разпери ръце и извика: - Стоп! Да дадем път на колата, за да не се наложи тук да ни издигнат паметник!"
Неслучайно първите му творби са свързани със социалистическото строителство и то не къде да е, а в новия Димитровград, където той е работил и където... той остава и след смъртта си. Защото така е пожелал. Той беше един от тях:
Строители млади
строят нова сграда,
мокри ги дъжд,слънце ги пърли.
П. Пенев по-късно излетя напред и се нареди между най-изтъкнатите наши творци. Някои не го приемаха, но по-късно приеха неговата силна и модерна поезия. Каква мощ излъчва стихотворението му "Негово величество човекът": 

Кой казва, че мойта Родина
е бедна на крепости, зали,
разкошни дворци?
Кой казва, че тя е на място последно
без владетел велик, без велики творци?
Не може да се каже, че П. Пенев е бил срещу тогавашния режим, нито срещу строителството на Димитровград. Той има стихотворение "За комунизма". Но той беше неудържим, стихиен, с интереси в различни посоки. Смъртта му е установена в димитровградски хотел на 26 април 1959 г., след като изпива голяма доза таблетки веронал. Тогава е бил на 29 години. Един ден преди смъртта си той написва стихотворения, повчето от които са публикувани по-късно. Ето откъс от стихотворението "26-и април":
 Додея ми, любима,
 че с мен не си щастлива,
 че смях и топла вяра не носи моят ден.
 Обиден аз допивам
 чашата горчива
 и може би наскоро
 ще зазори без мен.
След смъртта му П. Пенев е оценен високо от своите колеги и литературни критици. Поемата му "Дни на проверка" е вече класика. Класически са и стихосбирките му "Земята ще бъде родилка", "Когато се наливаха основите", "Ние от двадесетия век" и т.н. Посмъртно е удостоен с Димитровска награда, по онова време твърде престижна награда. Днешните поколения, които четат П. Пенев, се възхищават от него и от неговата поезия. Това е гаранция ,че той е значим за поколенията.

Пътека

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби.
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори-догорява,
никой извор вовек не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.

...Догорелият ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...


Предсмъртно

Като летен сън минават дните в самотна безутешност,
линее сетно слънце на смелите мечти
и траурна камбана в тревожна безнадеждност
не стихва сред душата, ридае и звъни.

 
Аз много те обичах, живях за тебе само,
изгарящата мъка затуй ме днес гнети,
че тъй далеч ще бъда, далеч от твойто рамо,
от скъпия ти образ със милите черти.

 
Но ти глава не скланяй, но ти носи завета
и спомен най-добър за мене запази.
Прости ми, че оставям песен недопета,
прости ми, че ще лееш горестни сълзи!
 

Върви напред в живота непоколебима,
пред нищо не отстъпвай в бъдещите дни!
Помни, че те обичам, божествена любима,
пази ми паметта от клюки и злини.
 

Насън ще те спохождам всяка нощ незримо,
косите ти ще галя с невидима ръка.
Безкрай ще те целувам със жад неутолима,
в очите ти ще гледам стопената тъга.
 

И сутрин щом проблеснат морните зорници,
с безшумната мъгла и аз ще отлетя.
Тогава отвори ти тъмните ресници
и тихичко продумай: - Със мен си във смъртта!


Жребий

Знам, няма и не вярвам в орис,
но вечна болка пари в мен.
Сърцето ми е пълно с горест -
за горест сякаш съм роден,
 

Преминал в жажда през пустини,
чист извор нийде не съзрях. -
На двадесет и шест години
аз цял век вече изживях.

 
Горчилка пих, горях в тревоги,
интрига дните ми смрачи -
затуй и плачещи, и строги
сега са моите очи.
 

Ех, младост! - всичко преживяла,
вървяла в мрак и светлина,
на цял свят горестта събрала -
ти само радост не позна!