20 Октомври 2021сряда03:00 ч.

Мнение

ТЪЙ РЕЧЕ ДОСТОЕВСКИ

За загадъчната славянска душа и за бояджиите на Паметника на Съветската армия

/ брой: 150

автор:Никола Инджов

visibility 3199

В дневниците на гениалния руски романист и мислител Фьодор Михайлович Достоевски има разсъждения, които за днешния славянски свят или  са съзнателно приглушени, или просто не са известни -  "Една съвсем  особена думичка за славяните, която отдавна ми се искаше да кажа". (Дневник писателя. Ноябрь 1877 года. Глава вторая. III."). По ирония на съдбата, първата българска публикация на този текст (сп. "Понеделник", бр. 3-4, 2011 г.), съвпадна с двусмислената проява на прословутата "загадъчна славянска душа" у нас, разиграна с паметника на Съветската армия в София очевидно по указанията на все още неизвестен, но предполагаем сценарист. В шумотевицата по този повод се чу какво ли не и от кого ли не, но нека   да обърнем вниманието си към самия паметник.
Както пише в енциклопедиите, това е монумент, създаден с идеята да символизира вродената в българската душевност признателност към руските воини. В случая -  за техния принос в установяваното на България като държава с републиканско управление и със зачетени  военнополитически действия срещу фашизма в края на Втората световна война. Неоспорими между тези действия са въоръжената антифашистка съпротива и  участието на Първа българска армия като съставна сила в Трети украински фронт за освобождението на Югославия и Унгария. Архитекти на паметника са Данчо Митов, Иван Васильов, Любен Нейков и Борис Китанов, скулптори - Иван Фунев, Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров и Петър Дойчинов, художник-график е Борис Ангелушев. Централната композиция се състои от трифигурна  група на висок пиедестал - съветски войник, вдигнал в приветствен жест ръка със замлъкнало вече оръжие, български работник с чук и българска селянка със сърп. Подножието представлява внушителен фриз с релефи на руски червеноармейци и български партизани в батални сцени. Разположен в Княжеската градина покрай бул. "Цар Освободител",  близо до Орлов мост и Софийския университет, паметникът на Съветската армия е координатна точка в цялостната мемориална зона на българската столица. Именно това е всъщност съхраняваното от държавата културно-историческо пространство, в което се намират произведения на изкуството и урбанистиката от антични и класически епохи, тъй като София е стародавен многовековен град.
И тъй, един ден по средата на месец юни 2011 година фигурите по фриза осъмнаха оцветени като герои от американски комикси: Супермен, Жокера, помощникът на Батман - Робин, Жената Чудо, Капитан Америка, символът на "Макдоналдс" - клоунът Роналд, Санта Клаус, Върколака и Маската. Знамето,  боядисано като американско, а под всичко това на цокъла бе поставен надпис

"В крак с времето"

Американизираният вид на монумента привлече вниманието на случайни и неслучайни минувачи, попадна в информационния поток  "по света и у нас". Европейски издания публикуваха фотоси на  новите герои: Супермен - как държи съветска картечница, подкрепян от Санта Клаус, той пък с бинокъл и пушка, и как смешникът зад тях пие бира. 
Преуморените от идеологически облъчвания съвременници, общо взето, не  възприеха промяната на монумента в стила попарт като невинно артистично хрумване. Знам, че има поне една-единствена причина някои субекти от българското общество, които стигнаха до отрицанието на паметника, да отидат и по-далече - до искане за разрушаването му. Тази причина е рентабилната напоследък русофобия. Още повече, че в България вече има подобен прецедент, израз на платения  демонстративен антикомунизъм - преди години публично и с директен телевизионен показ бе взривен мавзолеят на Георги Димитров. Сънародникът ни, който през почти целия двадесети век, а някъде и досега, олицетворява българския народ пред света.
Изрисуваното в пълна тайна и само за една нощ наистина предизвика почуда и даде повод на  позабравени публични личности да се изявят в скандален сценарий за подновяването на старо тяхно искане, а именно -  или този паметник да бъде разрушен, или да бъде превърнат в панаирджийска атракция чрез натрупването на графити, или да бъде  експониран в несъществуващ национален музей на тоталитарното изкуство, или в края на краищата да се премести в Димитровград, който заради нежеланието на жителите му да го преименуват, е нарочен за крепост на всякакви нежелания за промени...
Почувствали се кой знае защо по-умни и по- загрижени за обществения климат, отрицателите предлагаха благовидни начини паметникът физически да бъде унищожен, а морално - изтрит от историческото съзнание на нацията. За целта в сценария бе включен един трайно изнервен историк, който по националната телевизия обясняваше, че не Съветската армия е освободила България от фашизма, а Съюзническите войски, та дори и американската бойна авиация, която срина половината столица. За сведение, с нескритото пропагандно съдействие на разпознаваеми "агенти за влияние", активирани в сегашната русофобска кампания, бе издигнат паметник на сразените в нашето небе американски летци! Имената им не са изписани, както не са изписани имената и на 3-те хиляди убити от бомбите им мирни поданици на тогавашното Царство България... 
Уместно е ето тук да прочетем какво пише в дневника си Достоевски. "...Русия никога досега не е имала и няма да има такива ненавистници, завистници,

клеветници и даже явни врагове

каквито ще станат всички тези славянски племена веднага след като Русия ги освободи и Европа се съгласи да ги признае за освободени!...И нека никой да не ми възразява, да не оспорва, да не ми крещи, че преувеличавам и че ненавиждам славяните. Напротив, аз много обичам славяните, но... знам, че всичко ще се сбъдне точно така, както го казвам, и не поради уж долния, неблагодарния характер на славяните, съвсем не е там причината - в този смисъл характерът им е като на всички останали - а именно защото на този свят такива неща иначе не могат да стават... Изобщо не трябва да искаме от славяните благодарност...Те непременно ще започнат с това, че вътрешно, ако не открито и гласно, ще обявят пред себе си и ще се убеждават, че не само не дължат на Русия и най-малката благодарност, а напротив, при сключването на мира с намесата на европейския концерт едва са се спасили от властолюбието на Русия..."
Тъй рече Достоевски - славянският Заратустра...
Ето защо не се изненадах, когато  Освободителите бяха назовани окупатори. Кой получи възможността пред милионна телевизионна аудитория да прави такива квалификации? Някакъв певец, надъхан с потомствена омраза към Русия; някаква  световнонеизвестна психоложка, обясняваща изображения като порив на "децата", кои деца?; някакъв изкуствовед, умилително разясняващ колко по-хубав е станал паметникът с боядисаните солдати.

В хора на отрицателите на историята

чиято русофобия бе замесена за всеки случай с антикомунизъм, в един момент прозвучаха ангелогласни ноти. Когато се разбра, че направеният попарт ще бъде изтрит не от "дългата ръка на Москва", а от общинските власти на София. Тогава същите витии започнаха да говорят колко е срамно, и дори греховно, да бъдат изчистени от боята фигурите на фриза. Сякаш боята не бе замацала едно истинско произведение на изкуството, каквото представлява паметникът, създаден от най-добрите български скулптори, художници и архитекти на времето. За техните авторски права никой не се досети, но отвориха дума за авторските права на неизвестния художник. По националната телевизия не се посвениха да фалшифицират историческата истина за Втората световна война, за съдбоносната роля на Съветската армия, която бе посрещната с хляб и сол от народа, посрещал прадедите на същите войници с радостния възглас "Здравствуйте, братушки!" Неподлежащият на служебен контрол председател на Съвета за електронни медии дори разви тезата, че само попартът щял да спаси паметника. Имайки предвид вероятно и длъжността, която заема...
Нищо ново като поведение, но защо имаше някакъв страх по лицата на отрицателите, когато се правеха на ибрямбашии и ни заглавичкваха с разсъждения за изкуството? Това, естествено, не бе страх от опонентите им, които във всички диспути изглеждаха доста сдържани в сравнение с

агресивните апологети на разрушението

Бе страх от нещо друго, което се усети едва когато на екрана се появиха лицата на две божем медийни звезди, известни не толкова със своя интелектуален капацитет, колкото с творческия авторитет на своите родители. Кои бяха те - видя се, но дали се разбра защо именно сега ни бяха натрапени? Дъщерята на един белетрист и синът на един поет. Белетристът е автор на класически български повести и романи, известен е и като виден  номенклатурен кадър в управлението на театрите, бивал е партиен секретар на Съюза на българските писатели и дипломат в Париж. Той бе мой приятел и аз съм свидетел, че до последния миг на живота си изповядваше социалистическата идея и никога, никога не се е показвал като русофоб. Та щерка му пише в жълтия печат статии, в които се представя преди всичко като "свободен човек", а в опуса си за паметника направи заключение в смисъл, че най-после се е състояла жадуваната българска победа над окупаторите... Поетът за своето наистина талантливо творчество е получил най-високите награди на социализма, включително руски ордени и отличия, най-престижни звания за духовна дейност, заемал е почти министерски постове, бивал е депутат и член на ЦК на БКП. Синът пропя в антируската опера с доста фалцети, но така само подсказа защо и по неговото лице се долавя

сянката на страха
 
И ще напомня отново дневника на Достоевски: "... Още сме нужни на славяните, ние ги освобождаваме, но когато ги освободим и те... се устроят, кажете, тогава те ще признаят ли, че тази война е велик подвиг, извършен за тяхното освобождение? За нищо на света няма да признаят. Напротив, ще издигнат като политическа, а след това и като научна истина, че ако през тези сто години я е нямало освободителката Русия, те много отдавна са щели сами да се освободят от турците със своята доблест или с помощта на Европа, която, пак ако на света я е нямало Русия, не само не би имала нищо против тяхното освобождение, но и сама би ги освободила..."
И двамата наследници на известните си бащи изкараха критичните години на злощастния български преход, приютени от Америка. Но за разлика от десетки хиляди наши сънародници, емигрирали в "страната на неограничените възможности" за хляб и покрив, двамата отидоха там за друго - да се утвърдят като писатели, български или американски, без значение. Важно бе да избегнат конкуренцията на връстниците им в България, така бяха свикнали - че им се полага всичко. Спомням си, че всеки път по време на летните си екскурзии в отечеството, в пространни интервюта за своите писателски успехи внушаваха дори, че вече са американски писатели. Не можаха обаче да обяснят защо, след като си успял писател там, се налага да работиш като продавачка в бижутериен магазин, и не пречи ли тази пълна зависимост да се чувстваш "свободен човек" в общественото пространство? Или как се преподава българска литература извън подходящите филологически колежи и факултети?
Ето пак нещо от Достоевски: "Те ще бъдат в  опиянение, четейки за себе си в парижките и лондонските вестници телеграми, известяващи...че след продължителна парламентарна буря в България най-сетне правителството е паднало и либералното мнозинство е съставило ново..."
Не е за завиждане ролята на тези двама апологети на русофобията, Америка им отказа да ги приеме като американски писатели, принуди ги да се върнат в додеялото им отечество, но не ги пусна даром. Те изглежда трябва

да се отплатят за временната благосклонност

И очевидно им е отредено да бъдат нежеланите посредници в традиционните взаимоотношения между България и Русия. На сценариста за боядисването на паметника е нужно да се създаде мит за военната и политическата окупация на България, за да се откъсне страната от добрите си отношения с Русия. Той не иска литература, иска агитация и пропаганда, иска да ги постави в отредената им роля на деца, които изяждат революцията на бащите. И това в едно друго многозначително съседство на  ненавистния им паметник на Съветската армия - мавзолея на княз Александър Батемберг. Внесеният  отвън инфантилен монарх донесе немалко беди на България, но никога никой не е поискал разрушаването или преместването на гробницата му.  Този факт говори за цивилизационното съзнание на българите от всички поколения.
Следователно може да са се направи парадоксалният извод, че истерията около Паметника на съветската армия не е русофобска, а по-скоро американофилска. Но е пак истерия. И на нейния фон не е ли прав Достоевски, когато  пише: "О, аз не говоря за отделни лица: ще има такива, които ще разберат какво значение е имала, има и винаги ще има Русия за тях... Но тези хора, особено в началото, ще бъдат такова нищожно малцинство, че ще бъдат подлагани на присмех, омраза..."


Оскверненият монумент

Повишават пътните такси за камионите

автор:Дума

visibility 133

/ брой: 201

Бизнес и синдикати на общ протест срещу скъпия ток

автор:Дума

visibility 128

/ брой: 201

Правителството ще тегли още 500 млн. заем

автор:Дума

visibility 123

/ брой: 201

Макрон иска шест нови ядрени централи

автор:Дума

visibility 126

/ брой: 201

Опозицията в РСМ води на местния вот

автор:Дума

visibility 113

/ брой: 201

Полша клекна пред Брюксел

автор:Дума

visibility 127

/ брой: 201

Протести в Ливан срещу действията на "Хизбула"

автор:Дума

visibility 115

/ брой: 201

Лечение

автор:Павлета Давидова

visibility 112

/ брой: 201

История от камъчета

автор:Велиана Христова

visibility 142

/ брой: 201

Човек, пълен с добрини

автор:Димитър Копривленски

visibility 122

/ брой: 201

Радев е гарант за промяната

автор:Дума

visibility 144

/ брой: 201

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ