Там, дето има църква, пак ще има живот

Пътувайки по живописните родопски пътища, веднъж се озовахме в селце в най-южния край на България - искахме да видим ценна, но труднодостъпна природна забележителност. Докато се оглеждахме на мегдана къде да попитаме за посоката, покрай нас премина жена на средна възраст, възседнала кон, натоварен с дисаги с багаж. Без да спира, подвикна: "Кого търсите?" "Тръгнали сме да разгледаме красотите на вашия край", отвърнах. Прекъсна ме троснато: "Какви красоти ще гледате... тук няма какво да ядем, няма работа, младите бягат по градовете, внуците ги виждаме само през лятото. Красоти!" И продължи по пътя си. Думите ми нелепо увиснаха във въздуха. Сигурно жената виждаше в нас презадоволени граждани, с добри доходи и лек живот, които разполагат с време да се разхождат безгрижно насам-натам. Не мога да я упреквам. Тези хора живеят сред уникална природа, богата и горда история, но битът така ги е притиснал, че нямат нито време, нито сърце да им се радват по нашия възторжен начин.

Та думата ми сега е за две чудни села в Източните Родопи - в Ивайловградско, Хасковска област. Долно и Горно Луково са разположени от южната страна на Бяла река, досами границата с Гърция. В миналото кипели от живот, но днес, както много български селища, са потънали в самота. Местните хора разказват истории и легенди за славни времена, за достойни и работливи българи с многобройна челяд. Земеделието било основното им препитание, отглеждали лозя, овощни градини, тютюн - неговото производство е запазено до днес заедно със сусама (вкусен тахан, получен по класическа технология, може да се купи в една от малкото действащи таханджийници у нас - в Ивайловград). Тук е и първият в страната бубарски микрорайон, в който поради благоприятните климатични условия добре виреят черничеви дървета, любима храна на копринените буби. Този поминък осигурявал много семейства докъм 1980 г. Той дава и облика на голям брой от къщите в Долно Луково - двуетажни сгради каменна зидария, с покриви от плочи, с просторен долен етаж, пригоден за съхранение и отглеждане на пашкулите. Вижда се, че много от тях отдавна са напуснати от стопаните си, обрасли и полуразрушени. Местните майстори владеели различни занаяти, някога Долно Луково наброявало към 70 къщи, а населението достигало над 300 души, днес в него живеят около 60-80 човека.

Голяма гордост на селото е еднокорабната църква "Св. св. Константин и Елена", вкопана в земята, изградена през 1806 г. от местни хора с плоски речни камъни само за седем нощи. Бързали, защото според тогава действащ османски закон завършена сграда с покрив не се разваляла. Официалната версия била, че строят обор. Вместо камбана, клепало възвестявало богослуженията. Изографисана е с интересни образи и сцени, с естествени растителни бои. Резбованият дървен иконостас е украсен със слънца, слънчогледи, грозде, орехи, растения... Нещо много рядко срещано е аязмото в олтара, полилея донесъл монах от Света гора. Обособени са две помещения - предно - мъжко, и задно - женско, в него няма стенописи, съхраняват се ритуални предмети, съдове и пособия от селския бит. От външната страна на апсидата с разноцветни камъни е изписана годината на градежа, до нея е изобразен кръст от керемиди, а до него - същество от бял камък, прилично на птица с разперени криле или на ангел... В момента "Св. св. Константин и Елена" не е действащ храм, литургия се отслужва на патронния празник - 21 май. През 1992 г. църквата е обявена за паметник на културата.

Друга обител е издигната в центъра на селото 90 години по-късно - трикорабната псевдобазилика "Св. Архангел Михаил", с отделна висока камбанария в двора. 

На няколко километра над Долно Луково по стар асфалтов път се стига до Горно Луково. Според справка в Националния регистър на населените места на НСИ за 2018 г. седем селища в област Хасково са без нито един жител, други 20 са обитавани от по един човек. Тук наистина времето е спряло. Няма и помен от някогашното оживено село. Лятото в него пребивават десетина души, а през зимата - двама. Много от къщите, градени солидно, с изкусно наредени камъни с различна форма, големина и цвят, приличат на призрачен декор, обвит в гъста растителност, а от някои е останала само по една стена и прозорец, през който се вижда просторът. Разрухата не е пощадила и уникалната църква "Св. Архангел Михаил" - във вътрешността й има следи от реставрация, по някакви причини останала недовършена. Ръждясала табела свидетелства, че в близка сграда се е помещавало училището.

Преди години някакви хора купили част от постройките - може би с намерение да развиват селски туризъм, но до днес нищо подобно не се е случило. А природата и гледките са приказни. Главният път през селото води до бившата гранична застава, сега с пропаднал покрив, с избити прозорци и врати. Жената, която срещнахме на едновремешния мегдан, ни разказа, че в нейното детство той бил пълен с дечурлига. Наред със знанията, които добивали в училището, малчуганите били приучвани на християнски ценности и добродетели от бабите си, които редовно ги водели на службите.

От все сърце се надявам, че някой ден Горно Луково ще живне и църковна камбана пак ще оглася безкрая...