Талантът е само една осма от постигнатото

С проф. Асен Диамандиев - тогавашният доайен на пловдивските музиканти, разговарях през 2008 г., няколко месеца преди да се пресели на небето, за да дирижира небесния хор на ангелите. Срещите с него бяха празник за душата! В пищно разцъфтелия и уханен месец май седим на обширната тераса в неговия дом тримата: проф. Асен Диамандиев, съпругата му Росица - дългогодишен преподавател по цигулка, и моя милост. Жизнеността на 93-годишния Асен Диамандиев бе заразителна. Често избухвахме в смях, защото той умееше да внесе хумор, забава и оптимизъм у стари и млади! Какво тук значи някаква си възраст?! Тя няма значение, ако събеседникът е Асен Диамандиев! Защото той е наследил живеца, колоритността на баща си Бога Мито, който е имал стара възрожденска къща в Небет тепе.  Там са ходели д-р Никола Генадиев - един от най-ярките парламентарни оратори в България, Димитър Петков - бащата на Петко и Никола Петкови, Михаил Генадиев - председател на Върховната сметна палата, Иван Андонов - революционер и участник в Съединението на България. Тук в Стария Пловдив през 1915 г. се ражда Асен Диамандиев. Расте буен, палав, "слуша сочния глас на майка си, която пее песни в радости и скърби". Ранното му музикално образование започва с уроци по цигулка и пиано при Коста Николов, Трендафил Миланов, Ради Лавренов (брат на художника Цанко Лавренов). Асен свири на пианото на Ради Лавренов. За собствено пиано бедният ученик и студент не може и да мечтае. Оттогава в олтара на душата му са незабравимите преподаватели: професорите Мара Маринова - Цибулка, Цанко Цанков, Веселин Стоянов, Стоян Брашованов... От студентските му години пък остава и споменът за срещата му с Никола Вапцаров, който му подарява стихосбирката си "Моторни песни" с автограф.
Професорът прекъсва разказа си за своя житейски и творчески път, води ме към пианото. Показва ми своя портрет, нарисуван от приятеля му, пловдивския художник Димитър Киров, и споделя:
 - Обичам хората на перото, на четката, на изкуствата! Имах и сега имам много приятели музиканти, писатели, певци, учени... Другарувал съм с Никола Фурнаджиев, с Пенчо Данчев, със Здравко Манолов, с Добрин Петков, с Радка Кушлева...
  След което тръгва по пътеката на  спомените... През 1940 г. завършва Музикалната академия в София. Работи като пом.-диригент на Ансамбъла за песни и танци на Българската народна армия, като същата длъжност заема едновременно и в хор "Кавал". От 1946 г. отново е в Пловдив. Идва като диригент на Пловдивското певческо дружество и преподавател в току-що откритото от Трендафил Миланов музикално училище. По-късно, от 1951 г., е негов дългогодишен директор.
  - Проф. Диамандиев, откъде у вас тази любов към народната песен? Вие сте градско чедо, а през 1945 г. създавате ансамбъл "Тракия", по-късно Първия български професионален ансамбъл за народни песни и танци в Пловдив?
  - Дълги години летувахме в родопското село Проглед. Хазайката ни беше от Стойките. Тя пееше народните песни така, че ние с жена ми се захласвахме! Приятел ни беше и бащата на Мария Нейкова от Левочево. И той пееше! Радост беше да слушаш и него, и Радка Кушлева! Там "прогледнах" хубостите на Родопите и залюбих народната песен! Още като студент Димитър Ненов и Асен Карастоянов запалиха у мен любов към народната песен. После, като композитор, българските звукови структури на народния музикален език ми станаха основен градивен материал и направих много обработки на народни песни.
   През 1964 г. Асен Диамандиев става основател на филиал на Българската държавна консерватория в Пловдив, която по-късно се обособява като Висш музикално-педагогически институт и прераства в днешната Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство. В нея той преподава до 2002 г.и е неин дългогодишен директор.
  - Как се стигат върховете в музиката? В дългия си живот, в богатата си кариера като музикант, преподавател и композитор разбрахте ли тази тайна?
 - Ще повторя само думите на Гьоте: "Талантът е само една осма, а трудът - седем осми!" - отвръщаше известният музикант.