Талантът без голяма култура и денонощна работа е нищо

МИРОСЛАВ МИНДОВ е роден на 7 юли 1924 г. в Ямбол. Завършва актьорско майсторство в Държавната театрална школа в класа на Кръстьо Мирски. Специализира актьорско майсторство и режисура в Кралския Шекспиров театър в Лондон през 1969 г. Постъпва като стажант артист в Народния театър през 1947 г. и 19 г. по-късно става негов директор. Работил е като директор и на Държавния сатиричен театър, и на Благоевградския драматичен театър. Бил е председател на Съюза на артистите в България от 1965 до 1968 г. Председател е на Съвета за култура - София, от 1973 до 1975 г. Дългогодишен артист е в Радиотеатъра. След пенсионирането си през 1989 г. основава и ръководи детския музикален "Пиколо театър" към Центъра за работа с деца в община Студентска. Удостоен е с много престижни отличия, сред които Лауреат на Димитровска награда и "Златен век" на Министерството на културата.


Именитият актьор Мирослав Миндов навърши 90 години. Той влиза в своето десето десетилетие съхранен, недокоснат от времето в ум и осанка, жаден за работа, за изкуство. С удоволствие и с прецизна точност разказва любопитни случки, истории, преживявания от огромната си биография на човек и творец. Припомня свои знаменити събратя по професия, от които е научил много, наслаждавал се е на общата им работа, чувствал се е щастлив от постиженията им. Но не си разрешава да критикува колеги - дори онези, които съзнателно са му "слагали прът в колелата" или не с талант, а чрез други средства са успявали да получат значими роли, за които той е бил по-подготвен или по-подходящ. Макар че днес мнозина изваждат от прахта на годините немалко компрометиращи подробности от миналото, той смята, че не е етично да се говори лошо за хора от съсловието. Със съпругата му Виолета, която по образование и професия е фармацевт, твърдят, че са сродни души и се открили от пръв поглед. Всеки "зад гърба" на другия бърза да изтъкне качествата, културата, ерудицията и хубавото в характера на любимия си. С когото споделя 40 години живота, радостите, успехите, трудностите, страданията - всичко. Виолета поставя трима български актьори на първото място - Стефан Гецов, Мирослав Миндов и Апостол Карамитев. До тях нарежда Иван Кондов, Коста Цонев, Любомир Димитров, Михаил Михайлов, Богомил Симеонов, Димитър Буйнозов... Още от бащиния си дом тя е закърмена с любознателност и обич към литературата и изкуствата. Мирослав се влюби в мен, в моята култура, казваше, че не познава друга жена, която да знае наизуст толкова много произведения и автори от българската и световната литература, спомня си Виолета. Макар да се е посветила на фармацията, винаги е отделяла време за четене, за да пее в хорове, да посещава театрални спектакли и т.н. Когато преди много години има възможност да се запознае и да общува с видния интелектуалец Петър Увалиев, чийто любим актьор бил Мирослав Миндов, Увалиев й казва: "Вие трябва да се гордеете, че го имате за съпруг, не всяка жена може да застане до Мирослав Миндов." По-голям комплимент не можех да получа, казва Виолета.
От първите си бракове двамата имат по едно дете - тя дъщеря, той син. Дъщерята на Виолета завършва театрознание във ВИТИЗ, но през 1989 г. напуска белия свят "поради лекарска грешка", убедена е Виолета. Нестихваща е огромната майчина болка. Само Мирослав успява да вдигне на крака любимата си и да й вдъхне сили. "Сега единственият смисъл в живота ми е Мирослав. Живея само за него! Винаги съм се движила в среди на образовани хора, но не съм срещала по-голям интелект и ерудит от него", признава Виолета. Синът на Мирослав Миндов - също така интелигентна и ерудирана личност, днес е солидна опора за семейството им.
Разговорът с известния юбиляр ни връща далеч назад, в най-ранните му години в Ямбол. Където четирите деца в семейството се възпитават в любов към науката, историята, познанието, изкуствата.

- Първата ми учителка беше много добър педагог, умееше да рецитира, да пее, свиреше на цигулка, имаше прекрасно отношение към децата. От нея получих тази закваса към рецитацията. Още на 7-8 години ми даде да играя Горския цар. На 10 години влязох в детската театрална школа в читалище "Съгласие". Тя ми вложи в душата необятна любов към театъра, играех във всички пиеси, бях денонощно в школата и в театъра. Читалището е грамадно, в градския театър играеха всички театри от страната, имаше две кина - Ямбол беше културен град. Свирех на цигулка, рисувах, опитвах се да пиша стихчета. Станах най-редовният читател в детската библиотека и започнах да си събирам своя. Още като малък знаех стихове от Ботев, Вапцаров, Иван Вазов, от детските писатели. Читалището и моите учители възпитаха у мен отношение към поезията и рецитацията. В Ямбол имаше един много интересен млад човек, по-голям от мен - Димитър Бозаков. Може би бях на 15-16 години, когато ми даде да прочета "Майка" от Горки, за първи път той ми даде Вапцаров и Смирненски. И когато отидох в Театралната школа през 1945 г., вече имах репертоар, което много ми помогна.
- Как започнахте обучението си в Театралната школа, с какви трудности се сблъскахте?
- В Театралната школа в София преподавател ми беше един от големите педагози в областта на оперното пеене и поставяне на гласа - Роберт Роснер. Закъснях за началото на занятията с два месеца, защото работех в пощата, след като завърших пощенско училище. Носех своя ямболски диалект и когато той ме чу, след това изобщо забрави за мен. Моите състуденти бяха много напреднали, имаха вече изнесени гласове. Това ми смъкна самочувствието. Моят проф. Мирски също обичаше да прави етюди и често ме отбягваше. Връщах се в къщи и денонощно работех с най-различни техники. На колегите не им беше много приятно да правят етюди с мен. Но един ден, може би 5-6 месеца след това, Роснер казва: Опитайте, Миндов, вие. Рецитирах "Опълченците на Шипка". Той помълча... и каза: Елате утре сутринта в Радио София (беше режисьор там). На следната заран отивам в радиото, подготвен идеално, влизам в студиото, как съм рецитирал - не знам, но той ми каза: Довечера в 6 часа имаме живо предаване. Участвах вечерта и всички бяха много доволни. Оттам започна моят възход в Радио София.
- Каква беше атмосферата там и какво ви дадоха тези участия в радиото?
- Атмосферата беше прекрасна! Имахме отличен режисьор, най-добрите артисти, млади поети. Само за година може би, промених вокала на гласа си. И докато бях в театъра, непрекъснато работех, репетирах... Унаследих това, което Роснер ми беше казал, и после го приложих в школата в операта, където две години преподавах постановка на вокал, резонанс. Роснер единствен на мен разкри колко много резонанси има в човешкото тяло. В школата се чудеха защо младите оперни певци идват при мен - защото виждаха, че им помагам. Имаше едно младо момиче от Италия, което, когато се прибрало в родината си, казало: "Мен ме научи да пея един театрален актьор." След като участвахме в "Както ви харесва", където играх Лизандър, тези, които не ми обръщаха внимание, докато правехме етюдите в Театралната школа, започнаха се отнасят с респект към мен. Заради това, че още първата година спечелих първа награда на радиоконкурс с Ботева поезия. Чрез Радио София станах един от любимите артисти, най-любимият глас.
- А как попаднахте на снимачната площадка?
- Още първата година ме включиха във филма "Данка" на Борис Борозанов, Иван Фичев и Кирил Илинчев. "Данка" ме откри към "Под игото" на Дако Даковски и ролята на Бойчо Огнянов. След този филм имах голям успех навсякъде в България, в СССР, особено в Германия, и получих доста самочувствие. След това влязох в основния репертоар на театъра. Бях в Радиотеатъра повече от 20 години, изиграх най-големия си репертоар от класиката. Това беше моето актьорско щастие. Изпълнил съм и 11 роли в киното.
- Дълги години сте се занимавали с рецитация.
- Бях един от най-използваните рецитатори в цяла България. Знаех почти всичко от Гео Милев, Вазов, Яворов, Вацпаров, Смирненски, Есенин, съветски автори, Шекспир, древногръцка поезия... Имам записани 8 диска с творби от големи съветски и български писатели. Моят албум "Любовна лирика", който излезе от "Балкантон", има голям успех, след това го прехвърлихме на диск. До 1986 г. все още рецитирах.
- Били сте директор на няколко театъра, председател на САБ - административната работа не пречи ли на творческата?
- Да, бил съм председател на САБ - тежка корона. На тази длъжност само за 1 година построих почивна станция в Ахтопол за актьорите. Когато беше извършена голямата реорганизация на българските театри, ме направиха директор на Народния театър. Увеличих заплатите на режисьорите, на драматурзите. Само за година в един театър, който нямаше публика, организация, силен репертоар, постигнах положителна промяна. Поканих съветския режисьор Борис Захава да постави "Егор Буличов и другите" от Горки със Стефан Гецов. Когато си отиваше от България, той каза: "Аз съм на 60 години, такъв директор с такава театрална етика не съм виждал, и с такава дисциплина." После бях освободен от театъра и заминах за Лондон, на специализация в школата на Питър Брук. След като се върнах в България, две години не получих нито една роля!
- Какви качества трябва да притежава човек, за да стане добър артист?
- За да станеш артист, трябва да си много влюбен в театъра, да имаш богата култура и подготовка за големия феномен театър. Когато имах щастието да бъда в Кралския Шекспиров театър, видях как при репетициите и спектаклите няма празно пространство в работата на актьора. Артистите работят денонощно, това ги прави да бъдат неузнаваеми, всяка вечер различни, с блестяща сценична техника, а не като нашата - на деветия ред не се чува какво се говори на сцената. Имах много близък контакт с Питър Брук, той ми даде да работя "Макбет". Това, което научих от него, искам да кажа на всички млади хора и на всички артисти: Талантът без голямата култура и без денонощна работа е нула. Не може да чакаш роли. Актьорът спре ли да работи, да чете, само за една година - умира като актьор.
- Какви автори и произведения четете сега?
- Четейки нашите поети, почти на моята възраст, виждам, че в тяхната поезия е отразена самотата, болката за онова, което е минало и няма да се върне. И за това, което е днес. Напоследък отново чета Шекспир, Гьоте, Шилер, Брехт, Бърнард Шоу, Чехов, Гогол... Виждам колко е огромно световното съкровище от култура, от големи имена, произведения. Връщам се към Кант, Аристотел, Софокъл, към живота и съдбата на големи автори, композитори. Винаги много са ме вълнували биографиите на известните творци, особено оня период, в който виждаш как хората си отиват. Направи ми страхотно впечатление как си е отишъл Микеланджело - бедно, в мизерия. По същия начин - Шилер, само на 46 години, а създал такова огромно богатство, е погребан в едно гробище сред най-бедните. Напоследък чета стихосбирката на Драгомир Шопов "Прошепнато насаме". Написал я е толкова силно и прочувствено, разговаря със себе си, с миналото, с детството, с родителите си. Съкровена, топла поезия. Поет, който не търси пари, слава. Той разговаря със Земята, с небето, с Млечния път, със звездите. Има невероятна галерия от образи и от метафори. Душата ми се пълни с обич към поезията и ме връща към онова, което ми липсва, с други думи, той разтваря душата ми.
- След като бяхте пенсиониран, ръководехте детски музикален театър.
- В "Пиколо театър" съм обучил над 800 деца, всички негови премиери са играни в големи зали: НДК - зала 1 и 2, Народния театър, Музикалния театър и т.н. Освен това работих две години в Дупница, в читалището, с техния самодеен колектив. След това три години в Лом, после в Ловеч, в различни градове. Дълги години работех в столичното читалище "Добри Чинтулов". Това ми доставяше огромно удоволствие. И сега, когато правя голямата равносметка на живота си, от моето детство от Ямбол... и днес, в тази самота, търся изход. Къде е изходът? В това, че току-що издадох книга с мои драматизации на 12 класически детски постановки, български и световни.
- Интересувате ли се от нещата, които се случват днес?
- Интересува ме какво се случва с нашите деца, кой се грижи за тяхното възпитание и интелектуално израстване. Последните години работих в няколко училища - 133-то, 55-о, и в "Иван Вазов", преподавах рецитация и сценична техника. Това беше такова щастие за мен, защото събуждах душиците на децата към рецитацията, към сценичния образ. В края на всяка учебна година децата правеха спектакъл за цялото училище и представяхме оригинални неща от Яворов, Вазов, Пушкин. Когато едно дете се докосне до света на изкуството, до музика, стихотворение, пиеса, новела, разказ, до пианото и цигулката - душата му се възражда. Детето разкрива себе си.
- Какво вълнува един човек, доживял такава достолепна възраст, минал през изпитания и осъществил много от мечтите си?
- Нещастен съм, че всички мои другари си отидоха и разговарям с тях само в сънищата. Възстановявам контакта, който съм имал с тях, какво те са ми дали, моите учители в театъра - Никола Попов, Константин Кисимов, Петър Василев. Петър Василев е човекът, който, когато ми беше най-трудно в театъра, единствен не ме остави. Той е играл малки, но много силни роли, силен актьор, във всяка роля - различен. Дружеше с талантливи писатели, което е много важно за актьора и за хората на изкуството - да имат не само живот на ядене и пиене, а културен живот. Беше най-близък приятел с Атанас Далчев, Елин Пелин... Правил съм постановки на есперанто и тук, и в чужбина, навсякъде е играл в тях. От първия момент, в който влязох в театъра, се влюбих в неговото присъствие. Толкова ми е стоплял душата, толкова ме е обогатявал с всички онези неща, които са важни за театъра.
 

Мирослав Миндов - Бойчо Огнянов, и Лили Попиванова - Рада Госпожина, в "Под игото"

В ролята на Цар Калоян в едноименната пиеса на Камен Зидаров

Мирослав Миндов със съпругата си Виолета
Снимки Личен архив