Свободно словоблудство

Изненадващо или не поредният мониторингов доклад от Европа този път обръща внимание не само на съдебната ни система и борбата с корупцията, но и на медийната среда. Констатацията от Брюксел, че свободата на словото в България е застрашена, видимо изнерви управляващите. За мнозинството българи, включително и за гилдията, позицията на ЕК не е изненадваща. Защото подобни констатации и оценки вече неведнъж сме чували дори от самите журналисти.
Премиерът Бойко Борисов увери, че цензура в България нямало, олигарси можели да го атакуват през медиите си, всеки ден се появявали карикатури срещу него. За управляващите явно медийната свобода процъфтява, щом някой си позволява да се шегува с тях. Никой обаче не повдигна въпроса за аргументираността на тези критични материали. Има ги и толкова. Свободната и тежаща на мястото си журналистика обаче сваля министри, предизвиква уволнения, променя управление... Колко медийни разкрития направиха нещо подобно у нас през последните 10 години? За колко имена на родни журналисти, които заслужават Пулицър се сещате?
И чужди, и наши анализатори признават, че в опит да осигурят съществуването си много медии са готови да нарушават журналистическите стандарти, да обслужват политици и бизнесмени, да търсят "ексклузивното", което често пъти се оказва преувеличена жълтина или дори дребно заяждане. За измислените "новини" ще замълчим от псевдоприличие.
За някои медийната свобода се превърна в свободия. Може да прочетете всичко за всеки. Последствия често няма. Колеги ровят в мръсното бельо на всеки, независимо от социалното му значение. Проблемните материали бяха изтикани в кьошето и заменени от кафенеещи истории. Казват, че търсенето определя предлагането. А и винаги е по-лесно един журналист да се занимава с лековати теми - така няма да "нагази лука", няма да го разкарват по съдилища, няма да ядоса хората, които по един или друг начин са свързани с финансирането на работното му място.
Много млади бъдещи журналисти пък са привлечени от славата. Водещото им верую се оказва известността. И са готови на всичко, дори да бъдат публично иронизирани и подигравани. Просто живеят в собствената си легенда. Съвсем наскоро една злополучна реклама на студентската телевизия на Алма Матер даде нагледен пример на това. Новият шеф на медията, обучаваща бъдещи журналисти, актьорът Башар Рахал, се появи в тематично клипче. Докато разкарваше младо момиче да му носи кафе и сметанки, обясни че така тя ставала известна. Който друг искал да е известен, трябвало да дойде на кастинг за телевизията. И стигаме до въпроса - известността ли е лакмусът на журналистиката? Не е ли по-важно не кой изцепва поредната глупост, а какво точно казва лицето на екрана? За журналистите би трябвало да е важно какво и как казват, а не колко пъти са се показали "по телевизора". Те не би трябвало да позволяват името, личността и професията им да бъдат продавани евтино за 5-минутна слава.
В този смисъл свобода на медиите у нас има - всяка може да прави "на маймуна" себе си и имиджа си колкото иска. Някои примерно прекаляват с метаните към управляващите. Дори не е нужно хората във властта изрично да си купуват медии. Те си купуват политики, плащат с европари или раздадени по усмотрение бюджетни средства. А парите са важни са съществуването. Принципен въпрос е на какво са готови някои, за да ги получат. Ситуацията предразполага мултиплицирането на псевдожурналистиката.
Има хора, които се опитват без пари да правят медии. Не журналистика. Сядат на компютърчето, правят си сайтче и започват да копират чуждите гениалности. Дори не си правят труда да проверяват информацията. "Творчеството" обикновено приключва с оформянето на "кърваво" и шокиращо заглавие. Други си мислят, че и без да гледат телевизия и да четат вестници са достатъчно информирани. И постоянно споделят в социалните мрежи чужди публикации и картинки. Последната мода е уж патриотично споделяне на историята на еди-кой си, върнал се от чужбина. Отказал баснословна заплата, за да работи в родопско село. А всъщност някой шегаджия си е измислил името, историята и ги е прикачил към снимки на порнозвезди. Ама щом го пиеше във фейсбука, значи е истина. Ей така ги учим младежите. Защото, когато журналистиката е отстъпила пред шоуто и това го долавяме от всеки екран, радиостанция или медийна страница, няма как българите да търсят алтернативен начин да научат някоя истина. Особено, ако животът им е мрачен и искат да намерят позитивните новини.
Не е вярно, че лоша реклама няма. Това може да важи само за хора и "звезди" еднодневки. Всяка себеуважаваща се медия, всяка отговорна личност не би позволила подигравка с имиджа и посланията си. Вестниците не са списания, репортерите не са само ходещи микрофони. Или поне не би трябвало.