Световноисторическият 22 юни 1941 г.

И днешният 22 юни ни подтиква да си припомним - не думите, не! - а звучащото като трагична присъда послание към поколенията: "Историята учи, че народите не се учат!..." Удивителният знак на това знаменателно послание е поставил сам великият посланик Хегел.

Предисторията

Предисторията на 22 юни 1941 г. е начертана и предписана от самия край на Първата световна война. Блажени като победителки, Англия и Франция стоварват цялото си отмъщение връз победените. На Германия отнемат Елзас и Лотарингия. И Франция моментално ги мята в раницата си като трофеи. С реверанс на Полша бе поднесена Познанската област, западните части на Източна Прусия, германската провинция Данциг - днешният отново полски град Гданск, известен с корабостроителницата и Лех Валенса...
Австро-Унгария се разпадна. От империята на Франц-Йосиф не излетя птицата феникс. Австрия, Чехия, Словакия, Унгария, грейнали от случилото се, на другия ден помръкнаха, защото като наследници трябваше да плащат дълговете на Хабсбургската династия.
Кралски сдържаната Англия запазваше благоприличие, но на масата на победителите бе желязно себична: сама диктуваше своите искания. Много преди това Бог вече говореше английски и закриляше еднакво и краля на Англия, и Британската империя, благовидно възвестена като Британско общежитие на народите, в което слънцето никога не залязва.
Истината бе друга. Като научава за суровите клаузи на Версайската система, изработена от вечно неразумните политици, маршал Фош - командващ Съглашенските сили на Западния фронт, възкликва изумен: "Това не е мир, това е двайсетгодишно примирие!" Пророчески думи! Защото още великият Макиавели съветваше своя княз, че над победените не бива да се издевателства. Издевателството и унижението превръщат жертвите във възвратна пружина, която във времето - с неумолимостта на естествен закон, се натяга, откача и освобождава всепомитаща енергия.
Бунтът срещу националното унижение, хаосът и безредието родиха на европейската скица Хитлер. Без да губи време, той даде да се разбере, че това, от което се нуждае Германия, е да си върне мястото под слънцето. Като начало! Високомерните победителки гледаха Хитлер с иронично-снизходителни очи: кой е пък този пройдоха?!

Възходът на Хитлер

Две години след като завзе властта, канцлерът Хитлер изкопчи - като че бръкна в пазвата на Англия - разрешение отново да строи боен флот. Като начало - с контролиран тонаж. Без бавене окупира, т.е. върна си Саар и Рейнската област, като въведе и задължителна военна служба. Освободената пружина оттласкваше нови и нови инициативи. В началото на 1938 г. райхсканцлерът обяви и присъединяване на Австрия към майката - "отечество". "Дойчланд юбер алес" започна да звучи ежедневно по всички германски радиостанции.
От високопланинската си резиденция в Алпите Адолф Хитлер, потривайки длани, наблюдаваше своите объркани в историческото си мислене, посредствени европейски - вече бивши победители. И за да им докаже на какво е способен, ги покани на конференция в Мюнхен, Бавария, рожденото гнездо на нацизма. Присъства бъдещият му съюзник Бенито Мусолини - Дуче, т.е. фюрерът на Италия. Другите двама нещастници бяха Невил Чембърлейн - втвърден като мумия министър-председател на империята с незалязващото слънце, и останалият без душа Едуард Даладие - премиер на Франция. Предявеното искане бе Чехия да върне населената с немци и дадена й от Версай Судетска област. Дипломацията на Чембърлейн и Даладие бе да се правят на разсеяни, на което Хитлер отвърна, като удари с пестник по масата и изправи разтрепераните дипломати до стената:

"Искам цяла Чехия!"

Това недоносче на Версай да стане провинция на Райха. И фюрерът театрално постави длан на сърцето: от Европа повече нищо не ща. Зарадваните наивници по своему изтълкуваха думите му: че загърбва Европа и тръгва на изток - към вечно неразгадаемата Русия... На летището в Лондон Чембърлейн размаха Мюнхенското споразумение: "Това значи мир за няколко поколения..."
Ядец! Защото именно Съветският съюз не бе поканен на тази конференция - последен шанс да се направи нещо за колективната сигурност на Европа. Със злорадство западните коментатори пишеха своите творби: "Сега да му мислят Русия и Коминтернът"..." Тези коментатори бяха прадядовци в мисленето си на днешния Иво Инджев и на пригласящия му по президентския микрофон Росен Плевнелиев.
Защото открай време Москва не само не вярва на сетнешни сълзи, но и не се трогва от закъснели потупвания по рамото. Ето защо, когато на 23 август 1939 г. в Кремъл пристигна Йоахим фон Рибентроп, външен министър на Хитлер, и представя проектодоговор за ненападение за срок от пет години между Германия и Русия, народният комисар на външните работи Молотов тутакси и без колебание слага подписа си под проекта и го превръща в международно-правен документ. Илюзии у Сталин и Молотов относно действената сила на документа едва ли е имало. Англия и Франция обаче  са тези, които застинаха като восъчни фигури.
Оттук нататък нещата станаха разгадаеми като вестникарска кръстословица. На 1 септември 1939 г. Хитлер започна войната срещу Европа, като скочи най-напред върху Полша. Първопричината си беше пак Версай и неговите наказателни предписания, според които вековният немски град Данциг бе откъснат от Германия и оставен в полска територия. Хитлер поиска сухопътен коридор до немското пристанище. Подтиквани от покровителите си Англия и Франция и най-вече в свой стил, поляците се запънаха... След две седмици Варшава вдигна бялото знаме.
В минути на върховно изпитание влиза в действие английската традиция, останала след Кромуел: всички партийни противоборства и омрази стихват. Бялата и Червената роза се сливат в едно. Чембърлейн беше уволнен като негодник, а на негово място за министър-председател бе назначен - тук думата е точна: назначен! - Уинстън Чърчил. Преди това Уинстън беше депутат от своята малка Либерална партия.
Няколко дни по-късно Чърчил взе думата в парламента и направи оценка на Мюнхен: "Англия трябваше да избира между позора и войната. Нейните министри избраха позора, за да получат след това и войната."
Хитлер започна

пролетната си военна кампания

в Западна Европа през пролетта на 1940 година и я приключи бляскаво след два месеца и половина. Генералите му не атакуваха челно френската линия "Мажино", а я заобиколиха от север. Ден-два бяха отделени за Дания, Белгия и Холандия. След което немските танкове се втурнаха на юг към Париж. В наши дни телевизиите ни показват по повод и без повод - но с нескрито възхищение! - парада на немската пехота в Париж на 15 юни 1940 г. Германците бият крак на площад "Етоал" (днешен "Шарл дьо Гол"). Английският експедиционен корпус, дошъл на помощ на изнемогваща Франция, се спаси чрез бягство през Ламанша: чакаха го английски кораби с подгряти до крайност дизели.
През април 1941 г. Хитлер разигра и Балканската карта: за две седмици кралство Гърция и кралство Югославия предадоха Богу дух. Балканският си шедьовър фюрерът увенча с десант по въздуха върху остров Крит - убежище на бягащите от Гърция английски войски. Нито един англичанин в униформа не свари да напусне острова.
Беше ли изненада 22 юни 1941 г. за света и за съветските ръководители? Нито за едните, нито за другите. Планът "Барбароса" като директива за действия срещу Русия бива подписан през декември 1940 г. Придвижването на 180 немски дивизии продължава 6 месеца. Според военната доктрина, за да победиш в едно сражение, трябва да имаш превъзходство над противника в жива сила и бойна техника в съотношение 1:3. На 180-те немски дивизии в началото на войната, подготвени, въоръжени, с надлежен фронтови опит, Русия трябваше да противопостави 540 дивизии. Това стана през следващите две години.
Което трябва да припомним днес, е: как светът посрещна германо-съветската война? Вечерта на 22 юни 1941 г. Уинстън Чърчил произнесе реч по Би Би Си: "Виждам руските войници, застанали на прага на своята родна земя... Заплахата за Русия е заплаха за всички нас, за Съединените щати, за целия свят... Ще се бием, докато с Хитлер и нацистката чума е свършено..."
Германо-съветската война продължи 1447 дни и нощи и завърши с освобождението на Европа чрез решителната воля, мъжество и грамадни жертви на Съветския съюз.

Беше 9 май 1945 година...

9 май 2015 г., Москва, Червения площад. Шествие на Полка на безсмъртните. 400 000 носят портретите на своите братя, сестри, майки, синове, дъщери, без чиято жертва нямаше да има освобождение на Европа. Ако загиналите оживеят и преминат в стегнат строй през Червения площад, ще са потребни 19 денонощия...
Всички, застинали и смълчани, гледахме...
Отсъстваха Съединените щати и Европа, заети с трескава работа по изграждане на военни бази от Прибалтика до Черно море срещу Русия.
Какво можем да сторим? Отговорите дават:
Ботев: Тъй върви светът, лъжа и робство на тая пуста земя царуват!...
Хегел: Историята учи, че народите не се учат от историята!