Светлина в тунела?

Държавата ни - на автопилот. Здравеопазването ни - на дъното. На всичкото отгоре и природата ни е сърдита за какво ли не, та не спира да ни отмъщава и наказва. Сред политическата неяснота, икономическия крах и природните бедствия обаче се видя и един светъл лъч, макар да е е много крехък. Вчера бе съобщено за поредна донорска щедрост и за поредни трансплантации. По принцип извършването на трансплантации не би трябвало да е новина, защото страната ни разполага и с подготвените екипи, и с необходимото съвременно оборудване. Въпреки това още броим тези операции, а страната ни е сред последните в ЕС (преди 2 години бяхме на дъното само с 19 трансплантации за 365 дни!).
Днес надеждата за онези близо 950 души от листата на чакащите за присаждане на орган, чийто живот зависи от хуманния жест на едно или друго българско семейство, имат повече надежда за живот. Всеки такъв жест на човечност показва само едно: българинът не е загубил човешкия си облик сред политическите страсти и в собствената си мизерия, а личната му трагедия при загубата на близък го прави още по-силен и го изпълва с желание да помогне на болни хора да живеят. Всичко това означава и друго - българинът е започнал вече да говори в семейството си за донорството и започва да осъзнава, че частица от нему скъп човек, напускащ този свят, за някой млад човек може да означава... целия свят.
Разбира се, има още какво да се иска. Очевидно все още слагаме знак за равенство между донорството изобщо и донорството на органи, защото в съзнанието ни почти не присъства понятието донорство на стволови клетки. То е познато най-вече на хората, които се нуждаят от процедурата и техните близки. Знаем само, че регистрираните доброволни дарители са под 2000, поради което в 80% от случаите се налага да се търси донор зад граница. Време е да се говори и за това. Иначе все повече нашенци ще търсят спасение в чужбина, при положение, че може да го намерят и тук, при близките си близо до дома.