Светецът на антифашистката съпротива

Симеон ИГНАТОВ,
председател на УС на БАС 

На 16 март 1920 г. в с. Ярловци, Трънско, се ражда един от най-великите и легендарни синове на България, един от създателите на Трънския партизански отряд, заместник-командирът на първата партизанска дивизия и виден военноначалник генерал-лейтенант Денчо Знеполски. Заради епидемията отбелязването на 100-годишнината от рождението му бе отложена за месец юли.   

Роден и закърмен от чистите родолюбиви сокове от поречието на Ерма река, от подножието на Руй, от планините на Краище, от гордия дух на местните хора, той преживе бе обявен за светец, за апостол на антифашистката борба, беше човек-легенда. За него приятелят му - журналистът Васил Джерекаров, в спомените си "Проповедникът от Знеполе" пише: "Денчо Знеполски беше огромно човешко житие, събрало всичките добродетели на българското племе. Денчо беше измежду онези синове, които народът ражда, за да пази и предава от коляно на коляно най-драгоценното, което притежава". Такъв го създаде народът на Краище, такъв го помнят и днес неговите съселяни и земляци от Трънско, Брезнишко, Радомирско и чак до Софийско. Такъв го помнят и пазят в паметта си прогресивният народ на България и поколенията български и югославски антифашисти.

Денчо Знеполски от рано прегръща комунистическия идеал. Имаше огромно влияние върху учениците от Трънската гимназия, които превръщаше в убедени ремсисти. След отбиване на военната си служба като трудовак в черна рота незабавно се захваща с комунистическа дейност. В Трън е бил арестуван два пъти. В полицията е бил подложен на инквизиции и благодарение само на желязната си воля и издържливост не е продумал дума. Той е и с две смъртни присъди.

Неговият път на нелегален и партизанин започва при сръбските партизани от 15 февруари 1943 г., а на 25 юни се присъединява към новосъздадения Трънски отряд. Оттогава датира бойното му и лично приятелство с ген. Славчо Трънски, неподвластно на превратностите на времето, въпреки опитите на някои да ги разделят и противопоставят. Веднага е назначен за зам.-политически комисар на отряда. Вършел е партийната работа с желание и амбиция. Знаели са го и стари, и млади, дори и децата, защото е имал особен чар, словото му е било разбираемо за всички, а неговата непринуденост и личният му пример са покорявали хората.

През март 1944 г. Денчо Знеполски е издигнат за командир на Трънския отряд. В епичните боеве, които са водели двата батальона на отряда - "Левски" и "Ботев", като боец и командир Денчо се отличава със светкавична реакция, с бързина на решенията, непомерна издръжливост на безсъние, студ, глад и денонощни преходи. Отрядът води боеве с врага през март 1944 г. на юг през югославската граница, а след това на Кюстендилска и Босилеградска територия. Навсякъде, където е минал отрадът, Денчо печели сърцата на местните хора. Голяма е заслугата му за популярността на отряда, за изработването на тактиката и стратегията му, за здравите връзки с населението. Денчо Знеполски е стратегът на масовизирането на партизанското движение в Трънско.  

Имало е опити да се наложи друга тактика в партизанската борба - да не се създават големи бойни единици, а да се разчита само на чети, но опитът на партизанското движение в Трънско потвърди колко прав е бил Знеполски с организирането на бригади и дивизии до създаването на народоосвободителна армия. Командването на отряда избира най-верния път на борбата срещу фашизма - партизаните да не се крият в землянки, а да вдигнат народа, да го увлекат в борбата и да се опрат на мощния му гръб. Хората бързо разбират, че партизаните защитават техните интереси - да се разруши фашистката администрация, да се разстроят мандрите, да се премахнат реквизициите на жито, вълна и други продукти. Затова в началото на 1944 г. в целите околии - Трънска, Брезнишка, Радомирска, Годечка, Босилеградска и част от Царибродска, властта на фашистката администрация бе наистина разклатена.

Книгата "Посмъртна изповед" на Денчо Знеполски, публикувана с помощта и усилията на неговата съпруга, за мен е библията на съпротивителното движение в Северозападна България. В нея той пише: "Помогнаха ни не единици, помагаше ни почти цялото население на Трънския край. Няма село, което публично да не е подкрепило резолюциите, които ние му предлагахме да подпише. В тях населението настояваше да се премахне престъпната монархофашистка власт и да се установи демократичната власт на Отечествения фронт. Резолюциите завършваха с лозунгите: "Смърт на фашизма - свобода на народа". Предупреждавахме ги, че подписът им е равностоен на смъртна присъда. Не се стъписваха човеците, приближаваха масите с резолюциите и слагаха разкривените си подписи, подкрепяйки свещеното дело."

Ето защо в Трънския район партизаните нападат набелязаните обекти посред бял ден, под звъна на камбаните се събира цялото село и се правят митинги, а след това партизани и селяни заедно пеят партизански маршове и революционни песни. Масово-политическите акции в селата прерастват в общоселски празненства с песни и хора на мегдана. Партизаните бяха силни, защото славният трънски народ беше с тях. По маневреност, активност, настъпателност, по мащаби на военните операции срещу фашистката войска и полиция, по многочисленост Трънският партизански отряд е без аналог в антифашисткото движение у нас.

В онези буреносни години в Трънския край се раждаше нещо голямо, което бе признато от министър-председателя Богдан Филов: "Сега предполагаемата опасност от англо-американски десант в Гърция не е главната опасност. Главната опасност идва от Запад, т.е. от Трънския край." Трънско се превърна в основен район на въоръжената борба против фашизма у нас. Никой отряд у нас не е правил такива дълги походи като трънските партизани, нито е водил такива ожесточени сражения. Славата на трънските партизани тръгваше от западната граница и облиташе страната. Отрядът привличаше като магнит бойци от цяла България. Нямаше околия, която да не беше дала поне един партизанин в Трънския район. Първият национален партизански събор у нас след Девети септември се проведе не другаде, а в Трънско. Истинска национална епопея на българското партизанско движение е представена в доклада на Денчо Знеполски на Парижката мирна конференция. Благодарение и на антифашистката борба България става независима и свободна държава и са опазени непокътнати държавните й граници.

Денчо Знеполски преживява обаче голяма човешка трагедия. За този най-тежък период от живота си - 1951-1954 г., той обобщава: "След приблизително тримесечно пребиваване в Държавна сигурност... аз се оказах човек на полицията и лично на Гешев, агент-провокатор, убиец на комунисти, титовист, агент на английското и югославското разузнаване, трайчокостовист, заговорник, превратаджия и като връх на всичко потенциален убиец на Сталин."

Приятелите му знаеха за страдалческите му перипетии. Да, това беше живот, обгорен от огъня на невероятно по жестокостта си физическо и психическо страдание, и то все в името на великата идея за братство и равенство между хората. По време на сталинските деформации в продължение на близо три години той е инквизиран жестоко в органите на ДС. Зверски мъчения под диктата на партийното ръководство, приложени към един чист, смел, неопетнен борец за свободата на българския народ. Бил е унижаван и оскърбяван с всички възможни средства, които докарват човека до апатия и безразличие, дори до решение за самоубийство. За него Георги Чанков пише: "За дълъг период от време името на нашия Денчо съзнателно бе пренебрегвано от хора с гузна съвест."

Нищо не може обаче да заличи истината за Денчо Знеполски - нито унищожаването на кинокадри от документални филми, в които е заснет той; нито премълчаването, че е бил командир на Втора Софийска народоосвободителна партизанска бригада; нито заблуждаването, че "временен" командир на партизанската дивизия в Трънско е бил уж друг човек. Нито това, че от Музея на революционното движение бяха махнати всички негови снимки от времето на съпротивата.

Изпращането му в Белене става без съд, само с административно решение на комисия към МВР. Невинният трябва да изпие до дъно горчивата чаша и да получи пълна реабилитация чак след смъртта си. Всичко това Денчо Знеполски понася мъжки - не е натрупал лична злоба, никой не е наказан и никому не е отмъстено - нито на тези, които са  запалили бащината му къща, нито на тези, които са интернирали близките му в Северна България, или които са го малтретирали в ареста. Той предостави на времето да ги съди и наказва. Въпреки изцяло несъстоятелните обвинения, той не обруга Партията и опази неопорочен младежкия си идеал. Съхрани ненакърнено отношението си към идейните принципи на социализма. Денчо не отстъпи от дълбоко вкоренените си убеждения за свобода на мисълта, за правото на лично мнение. Винаги се стремеше да прави обективен анализ и оценка на проблемите в политиката и обществото.

Той отдавна прозря много негативни явления и горчиви неистини. Осъждаше деформациите в  обществото ни и схващаше отклоненията в мисленето и поведението на управниците, като намираше начини да им се противопоставя. Дистанцира се от тях, напусна преждевременно армията, напусна и всички обществени длъжности, отказа всякакви срещи с Тодор Живков, не прие от ръцете му и ордена, и звездата при удостояването му със званието "Герой на социалистическия труд".

Денчо Знеполски с дни не доживя своята историческа реабилитация от Политбюро на БКП след 10 ноември 1989 г. Той си извоюва непреходното място в пантеона на безсмъртието със своя изключителен патриотизъм, с беззаветната си преданост на светлия човешки идеал - социализма, с голямата си любов към хората, със своето обаяние, безстрашие и мъжество, със своята самопожертвователност. Затова Денчо Знеполски остава светло име в паметта на хората и в историята на нацията.

Българският антифашистки съюз, БСП-Перник и Трън организират митинг-поклонение на 25.07.2020 г. от 11 часа пред паметника на Денчо Знеполски в родното му село Ярловци. Организиран е превоз със съдействието на народния представител Любомир Бонев от 7.30 ч. на пл. "Възраждане".