Субсидирането - въобще или чрез целеви заеми

Страната притежава достатъчно производствени мощности за производството на електроенергия. Но взе под крилото си и години наред изкупува на преференциални цени, значително по-високи от тези на класическите източници - АЕЦ, ТЕЦ и ВЕЦ, добиваната от т.нар. алтернативни източници. В резултат на това рязко се увеличиха сметките на потребителите. Единствено всенародното недоволство успя да прекъсне, засега частично, тази порочна практика. Още при приватизацията на енергоснабдяването на ЕРП-тата се обещаха и в продължителен период им се осигуряваше гарантирана печалба от 16%, която обаче им се видя малко. За 10 г. те успяха да си вдигнат цените на снабдяването с ток със 155%. Сега, когато се предприемат някои мерки за ограничаване на техния ценови произвол, кански пищят и заплашват, че ще съдят държавата в международни трибунали.
Масова практика е да се заобикаля Законът за обществените поръчки и по този начин се облагодетелстват фирми, които са приближени на централната и местната власт. Това също е един вид субсидия.

В последно време се породи нова практика

- взимането на заеми, с които да се решават проблемите на фирмите и производителите. Заедно с актуализацията на бюджета през есента на 2013 г. правителството сключи заем за 1 млрд. лв. Обявено беше, че той ще се използва за разплащане с фирмите и за социални цели. При обща задлъжнялост към фирмите в размер на 650 млн. лв. на някои от тях бяха изплатени 430 млн. лв., следователно и тук беше приложен принципът на преференциално финансиране. За социални цели бяха използвани 47 млн. лв. Когато обаче настъпи падежът, ще трябва да се върнат 1 млрд. лв. плюс дължимите лихви.
Сега ще се взима заем от 900 млн. лв., предназначен за изплащане на субсидиите на зърнопроизводителите. Това е доста странно като ход, ако се има предвид, че субсидиите за селското стопанство в страните членки на общността се осигуряват почти изцяло с пари от еврофондовете. Следователно у нас те не се усвояват пълноценно, т е. в максималния размер, определен за България. Това обаче не е валидно само за 2013 г. И в предходните години парите за субсидии от еврофондовете също не се усвояваха в достатъчна степен, а и това, което се получаваше, ставаше с голямо закъснение. Затова парите се отпускаха от бюджета, а се казваше, че след това (обикновено през следващата година) ще бъдат възстановени от еврофондовете. Явно това обаче не се получава и сега. Веднага обаче възниква въпросът защо този подход се прилага само спрямо зърнопроизводителите. Това е една сравнително печеливша дейност. Когато съществуваше колективното селско стопанство, ТКЗС-тата в Добруджа, Дунавската равнина и Тракия без каквото и да е субсидиране реализираха високи доходи от нея и поради това стопанствата бяха едни от най-крупните данъкоплатци. Сега положението не се е променило съществено. Зърнените масиви позволяват машинна обработка и добивите са високи. Съществената разлика е, че ги няма единните изкупни цени, а сегашните се определят по пазарен принцип, но са значително по-високи от тези, на които държавата изкупуваше продукцията. И при цена 320-330 лв. за тон производството е рентабилно, т.е. покриват се разходите и се реализира печалба. По-различно е положението в другите селскостопански отрасли - животновъдство, млекопроизводство, зеленчукопроизводство. Особено в последния има

силна конкуренция и на българския пазар

защото съществува засилен внос, главно  от съседни страни. В тях се провежда политика на високо субсидиране на зеленчукопроизводителите, каквато в България не съществува. Докато в Гърция за тази цел се използват главно средства от еврофондовете, то в Турция, Македония и Сърбия това става чрез бюджета, но не като се взимат заеми, а чрез мобилизиране на вътрешни ресурси. Подобно е положението в животновъдството и в млекопроизводството.
Но не само в съседните, а и в много други страни, ако не се субсидира и промишленото производство, то се стимулира - чрез нисколихвени кредити, диференцирана данъчна политика, съдействие за осигуряване на пазари и други мероприятия, които създават благоприятен бизнес климат. У нас подобна практика не съществува. Ето защо са принизени пазарните принципи за свободна конкуренция, за равнопоставеност, инициативност и още ред други.
Разрешението на проблемите е в създаването на държавна политика за субсидиране и стимулиране на всички видове производства, а не само за определени отрасли и дейности. От своя страна всеки производител трябва да се стреми да превърне дейността си в максимално ефективна и печеливша. Така се осъществява принципът, при който не е най-важното какво се получава от държавата, а какво той дава на нея и обществото.