Страстите български - век XXI

Дребни душици сме на фона на предците ни. Може би и те са мислили за себе си така, но за нас, съвременните българи, е очевидно, че са творили история и камък по камък са градили основите на българщината. А ние какво градим? Или е по-добре да се запитаме какво рушим?
И защото сега, заради кончината на патриарх Максим, православната ни църква е обляна от общественото внимание, много добре се вижда какво се поднася от миряни и клирици на народа, какви модели за подражание, какви внушения се предлагат на хората, какви страсти, какво чудо.
Патриарх Максим още не беше погребан и бившите разколници изскочиха тутакси като джин от бутилка, не можаха да изтраят. Още не беше изстинало тялото му и хора, които се величаят като "видни общественици", скочиха да предлагат промяна в устава на църквата, очевидно в угода на един митрополит. И те не можаха да изтраят. Народът още се покланяше пред тленните останки на Максим, а други вече почнаха да обясняват, че следващият патриарх не трябвало да има картонче от ДС, сякаш това е най-важната индулгенция на света. Медийният фон около избора на нов патриарх вече изобилства от клюки, крамоли, интригантства. Митрополитите ни се представят от вестниците като хора, които си мерят автопарка и видите ли, чийто бил най-лъскав, той щял да спечели. Все едно цигани продават булки на пазара. Други реват: не бива да са богати митрополитите, на хляб и вода да стоят и в краен случай на кон, а по-често на магарета да се возят. А те самите едва ли се отказват от нещо. Зевзеци пишат по интернет форумите: "Бойко да стане патриарх". Мислят си, че са оригинални, мислят си, че е смешно.
Всъщност е симптом. Симптом на прогресиращото безродничество, при която болест хората губят връзка с тези институции, които ги правят българи, именно българи, а не европейци, които пазят точно българщината, а не насаждат "общочовешките ценности".
Омерзително е. Недостойно е. Изборът на патриарх не е шоу програма. Не е риалити шоу. Защо тогава толкова народ се държи така, га че е попаднал на панаир и гледа сеир? Това е най-страшното. Когато хората се отказват от съпричастност към проблемите на институциите, които ни правят това, което сме, когато критиката се заменя от хули, когато всичко се обръща на панаир, тогава нещо от българщината умира. А ние отдавна си играем на панаири.
Във филма на Тома Томов "Страстите български" има следната сцена. Авторът и историкът Тончо Жечев пътуват с корабче по Босфора и Жечев с болка за бъдещето на България цитира поемата на Петко Славейков "Изворът на белоногата": "Стамбул е аго за мене, тука дето съм родена. Какви по-светли сараи от тез небесни сводове. Какви по-добри миндери от таз зелена морава. Стига ми аго, туй що имам". И Жечев продължава: "Кой може да го каже сега? Каква беше гордостта на тези хора, че са това, което са били. Че са изнесли една история 1300-годишна. Няма ли така да се случи, тъкмо така, че ние да я погребеме тая история?".