Стихотворения от Илко Капелев

Съзвездия в мрака

Нощ,

все по-силно шумиш във очите ми млади.

Светлината нагоре е тъжна, и бледа,

       и прокълната.

Блазе на глупака, който се моли в преддверието

на ада

и търси отвъдни сигнали върху екрана

       на луната.

Борчетата край дома на изкуството -

       Сърцето,

все по-често бодат, бродират, рисуват

        крале и джелати.

В този храм само аз и вълкът непредвзето

коленичим на изповед и вярваме,

          че сме побратими.

Нощ,

аз не търся от твойте звезди вдъхновение.

Дъжд от пламтящи клади застрашително руква.

Осем гарванчета под една телеграфна жица,

          осенени от вятъра,

пърхат към непорочните буки.

Тази вечер аз -

            и светец, и покаяник,

търся изгубения в твоите сенки

            път към светкавиците.

Ти си несвършваща, нощ.

Ти си тъжна, и бледа, и неомайна.

Още звезда -

и ще се откъсна от жилообразните ти пиявици.

Аз щурмувам за сетно твоя хребет -

          тих и омразен.

Под твойте фенери мъждукащи

           слушам как тръпне и пее

големият пролетен срив.

Ако се скъса спасителният лъч

            под дървото на залеза

ще разбия този капан

и ще отплавам.

С последния звезден риф.

Елегия

В този храм от зелено аз бях този безбожник,

в който тайно провеждах всяка нощ репетиции.

Само аз и щурците тук привечер дохождахме

да нагласяме струните на крайпътните жици.

Аз съм брат на щурците - тия нежни потисници

всяка вечер нахлуваха с мандолини във мрака. 

Вие свято надувахте меховете с измислици,

ние тъжно ви слушахме - буболечки в тревата.

Но веднъж, в подиробеда, аз видях на мегдана

как децата развързват уморената мечка.

После дойде тълпата - къс синджир от стомана -

и поведе животното към леса вековечен.

Само старците сетне си бърбореха хитро

как през селото минали оня ден мечкадари.

Някой вдигна чакмака като стомна пробита

и в пшеничния кремък праханта се подпали.

И от ярост обзети, вие хукнахте с камъни

към света на щурците - към душите на хората.

Като злато блестеше сред стърнището сламата -

като злато, което отговаря на пробата.

Днес, отвъд сеновала, пак опъваме струните.

Палим с кремък фенера, закачен на небето.

И в захлас наблюдаваме на звездите табуните,

как отвличат понякога в колесница поета.

Порой

Бях още момче и какво е предвидено горе

не можех да зная, но чух предвещателя - гръм.

Старицата тичаше, остър тризъбец набола

в сеното, сушено неделя на топлия хълм.

Утихнаха тъмните пориви. В душното пладне

авлига предсказваше в облака свита беда.

Коса нажежена процепи небето... И падна

дъждовен откос - като наръч зелена трева.

Събирах тепетата сухи, но в ум не побирах

как може кръвта да щурмува най-горния слой

на моето тяло, затуй че сеното умира

от острите пики на този внезапен порой.

Спасихме труда на косачите. Мокри и неми

приседнахме в сенника - щит под дъждовната сеч.

А после, когато земята съвсем се отпени,

аз гледах как баба ми тръгваше нейде далеч...

Старицата вече я няма, тъй както го няма

вълшебното време на селския тих сенокос.

Над гроба на баба тревата е само голяма,

където в годината ходя веднъж като гост.

Монолог

Тъжен смях - упование над тълпата невежа,

че един от бизоните - самороден гигант -

ще постави с рогата си своя враг на манежа.

Тази нощ за тълпата няма друг вариант.

Тази нощ тя скандира, че земята е пъпеш

и изкусно жонглира над кората й с нож.

Дявол в кожа човешка, ти вселената мътиш,

абсорбираш озона всяка научна нощ.

Ти разтвори горите в своя пъкъл панелен.

Слезе в морската фауна - разреди я без труд.

С огнен меч прекрояваш този свят пренаселен -

триумфално и гордо - о, мой двойнико луд!

Някой ден ще наточиш патетично в корема

на един от бизоните свойта свята кама.

Под трупа на двурогия ще потъне арената:

кървав хрип на изкуството, тих парад на смъртта.

С мътен поглед ще гледаме как над бездната пада

най-изящната перла, най-добрият талант.

...Да подпалим, мой двойнико, тази стълба към ада -

ние нямаме просто с тебе друг вариант.

Превъзмогване

...Безкрайна буря. Задъхвам се, дъх не ми стига.

Бургия сякаш дълбае гръкляна и аз,

столетен пленник, записан във снежната книга,

забивам нокти в яката, скована от мраз.

Прославям топлите унти, ушанката, клина.

Презирам призрака, който в сърцето ми спи.

Ако е писано в този вертеп да загина,

ще смажа с плазма свирепите вълчи зъби.

В живота болката често пристига с охрана.

Духът е тъжен отшелник във тялото-скит.

И ето, щраква върховната орис - капана

затваря челюсти. После стомахът е сит.

Безкраен вихър. Ще има ли някога свършек?

Свисти дробът на луната. Нагоре е мрак.

Навред гадините вият, жадувайки мърша.

И аз напредвам разгърден през вълчия сняг.

И толкоз

В едно студено утро хората изнесоха в платно

ковчега с тялото на вуйчо ми от пастта на блока.

От третия етаж сандъкът изглеждаше като писмо,

което близките на мъртвия изпращаха на Бога.

Поглъщаше мъглата газката под тежкото небе -

камионът возеше покойника към селото далечно.

Снегът се стелеше. И стенеше безкрайното поле.

И побеляваше по хълбока шосето вековечно.

Така освободен завинаги от този скучен град

се върна вуйчо на земята си. Посрещнаха го старците.

Върху дъските буци чукаха като летен град

и чак до сутринта край гроба му лаеха чакалите.

Една звезда лети към рая. И избухва рисково.

Нагоре е безкраем мрак. Закусват с птици облаците.

Ветреят се прострени нощем като бели ризи,

измамени и възкресени, душите на покойниците.

Балада за стареца и Об

Отдавна бе.

            Дойде във чифт галоши

и с две ръце почти като весла.

А никой не му вярваше, че може

да преплува шлепа под вода.

По цели дни въртеше край реката

лебедката на своя тих живот.

Матросите му мътеха водата,

но той не се гневеше -

                       с бавен ход

преместваше бамбука по-далече,

където няма катери и дим. 

Където никой няма да му пречи

да хване днес поне един налим*.

Докато в една дъждовна вечер,

солена като дреха на рибар,

камбаната над селото ехтеше

с протяжен звън: рибарят бе умрял.

Един живот, живян като по ноти,

приключи и изчезна - яко дим.

Но лодката на стария боботи

и още обикаля за налим... 

*налим - риба в северните реки  

Полет по време на буря

откъснах се от теб природо

но трябва да се освежа

едно листенце ще е пода

на който благо ще лежа

ще светна слънцето и тихо

глава на него ще склоня

сега ти посвещавам стиха

във който ще те съхраня

аз нямам време да се туля

зад облаци и черен дим

животът ми във тебе хлуе

небесносин и невредим

връхлитат ме стрелби и бури

и мълнии ме громолят

природо светла в мен ти тури

искра от въглен неполят

заспивам в листите ти горо

но трябва да се освежа

преди да си представя бора

под който вечно ще лежа

Илко Капелев е търсач на сложни преживявания... 

През 1981 г., едва 24-годишен, заминава в Далечния Север на Русия, за да го изучи...  Странства в безбрежните северни лесове, общува с еленовъдите и рибарите, работи на баржите в река Об, запознава се с живота на хантите (сред които установява трайни приятелства и живее при тях).

Сътрудничи на всички по-големи литературни издания, приятелства с известни северни поети... Решава докрай да прочете необятната книга на Далечния Север и престоява в Русия 12 години. Плод на неговите северни преживявания е многопластовата му книга "Сибирски дневник". През 1988 г. отива да учи в Литературния институт "Максим Горки" в Москва. 

Носител е на множество литературни награди, включително и на Паметен медал "А.С. Грибоедов 1795-1829" за принос в българо-руските отношения в областта на литературата. Автор е на повече от 3500 публицистични и информационни статии, репортажи, очерци, есета; на белетристичните книги "POSTSCRIPTUM. Убежище за роман" и "Сибирски дневник", както и на стихосбирките "Пробуждането на совата", "Искра от писък", "Нощта след Великден", "Звездобойна", "Задочен полет" (поема), "Небесна книга" и др. Превеждан е на руски, беларуски, украински, арменски и други езици.

Член на Съюза на българските писатели.