Стълбището с джебчиите

Инж. д-р Венко Наков

"Българският народ има само един идеал: да се обогати. Заради това пази се да не му попречиш и затваряй си очите пред кражбите. Помилвай някак си незабелязано крадците, особено тия на държавни суми, и дръж списъка им затворен в твоето бюро. Когато тоя списък се увеличи, да бъде процент 10% от населението, то ти си спасен. Че царете се крепят на разбойниците... Прави и ти гешефти, обогатявай се!"
Из "Цар Фердинанд. Съвети към сина" (Университетско издателство "Св. Кл. Охридски", С., 1991 г.)

Тази нощ царят на една балканска република сънува странен сън.
Попадна в една зала без стени. Безброй стъпала се издигаха от единия до другия край на залата. На всяко стъпало имаше хора: това бяха неговите депутати, министри, царедворци. Те гледаха заинтригувани нагоре и си бъркаха един другиму в джобовете. Всеки крадеше от всекиго. Всякой тършуваше тайно по джобовете на човека пред себе си и докато вършеше това, биваше ограбван от този, който се намираше зад него. В залата беше съвсем тихо. И при все това всичко беше в движение. Крадяха усилено и позволяваха да ги ограбват. На най-долното стъпало стоеше едно малко десетгодишно момиченце и измъкваше златна табакера от палтото на човека пред себе си. Царят внезапно дигна ръце, погледна надолу по стълбата и извика:
- Приятели! Партийни другари! Дойде му времето! За нов морал! Почтеност във всичко! Честността трябва да победи!
- То се знае! - изреваха депутатите и министрите в хор и продължаваха да тършуват един другиму из джобовете.
- Имам нужда от мощна подкрепа! Който е за мен, да вдигне ръка! - извика той.
Присъстващите вдигнаха ръце. Всеки вдигна една ръка, а с другата не преставаше да краде. Само малкото момиче от най-долното стъпало вдигна и двете си ръце.
- Благодаря ви! - рече царят и гласът му прозвуча развълнувано. - Настъпва векът на човешкото достойнство! Иде новото време! Помнете този час! Аз не съм човек, който пуска балони и бомбастика...
- Ти си стар глупак! - извика млада девойка, приличаща на дъщеря му, която се появи зад царя, влачейки някакъв едър красив мореплавател с дълга коса.
- Най-близките ми роднини са най-големите ми врагове - каза той. - Все ми е едно. Дори да не съм премиер, ще стана студент по теология или президент! Разумът ще победи!"
Проехтяха изстрели. Царят вдигна поглед. От всички страни се виждаха прозорци и покриви. И навсякъде стояха мрачни фигури с дебели вратове, с черни очила, въоръжени с револвери, картечници, гранатомети. Те пееха "Моя страна...", защото балканската държава вече беше тяхна собственост.
Хората по стълбището залегнаха, но не преставаха да крадат. Изстрелите трещяха. Хората умираха с ръце в чуждите джобове. Стълбата се задръсти от трупове.
- За такива няма какво да се съжалява! - рече царят на главния прокурор. - А сега ела!
Но главният прокурор, самосезирал се, продължаваше да стои под дъжда от куршуми.
- И за мен вече няма какво да се съжалява! - промълви главният, извъртя се към прозорците и покривите и се закани.
От капандурите и стрехите се сипеха изстрели. По прозорците висяха ранени. На върха на един покрив се бореха двама мъже с атлетическо телосложение - професор и пожарникар. Душеха се и се хапеха, докато единият от тях се олюля, и двамата полетяха стремглаво надолу. Чу се как издрънчаха празните им черепи край фигурата на гранитния лъв. Самолети бръмчаха остро под тавана на залата и хвърляха върху къщите запалителни бомби. Високи буйни пламъци се издигаха над каменните развалини. Пламтящите греди се накланяха бавно и падаха, сякаш потъваха в памук. Все още ехтяха отделни изстрели. Царят се огледа. Не можеше да се ориентира дали това бяха строителните аварии на новите "вавилонски кули" или спомените му - на малко царче, когато самолетите на две задморски държави разрушаваха столицата на баща му.
Малката клошарка, стояща пред витрините на универсалния магазин, хвана царя за ръка.
- Защо хората правят това?
- Искат да строят - отговори той - нови къщи, огромни хотели край морето и да плават на яхти край Монако.
Взе на ръце детето и като прескачаше мъртъвците, заслиза по стълбите. По средата на стълбището се натъкна на един човек с прошарена брада. Брадатият стоеше, пишеше цифри в някакъв тефтер и мърдаше устни, сякаш пресмяташе. Заприлича му на строителния министър.
- Какво правите? - запита царят.
- Събирам такса за стълбището - гласеше отворът. - По десет хиляди евро на стъпало. Упълномощен ли сте да преговаряте?
- Вървете по дяволите! - изкрещя бъдещият теолог.
- И това ще стане, но по-късно, след изборите - отговори човекът с брадата и продължи да пресмята.
В подножието на стълбата царят остави малкото момиченце.
- Хайде сега върви си вкъщи! - каза му той, с кривата си усмивка. Момиченцето тръгна. Подскачаше на един крак и пееше. Пътят му обаче, като на всички млади хора в балканската страна, водеше за никъде... А то нямаше и къща.
- Ваше Величество! - чу се нечий глас. - Ваше Величество! - викаше секретарката му и го разтърсваше. Той се събуди.
- Защо викаш?
Тя го поглади по челото.
- Сънувах - рече той. - Самотен съм, жена ми, децата и внуците са в чужбина. А моите поданици - тия, с извинение, прости балкански селяндури, с повреден чип в главата, искат бързо и несимволично да получат голямо имане... В края на краищата и това ще стане, но по-бавно някак си, след едно по-голямо и коректно обмисляне, и то чак след 100 години...
- Да запаля ли лампата? - запита секретарката.
- Не, мила моя, заспивай бързо пак, утре трябва да изглеждаш хубава! Лека нощ! - аристократично отговори старият.
- Лека нощ! - отвърна тя, а наум си помисли: "Той презира народа ми и затова за него аз съм само една слуговница."
А сетне и двамата лежаха будни. Всеки знаеше, че другия не спи, но мълчаха. И мислеха. Всеки за своето...