Срамен труд няма

Той е на 34 години и се казва Румен Петров. По рождение е болен от церебрална пареза - едната половина на тялото му не функционира нормално и дясната му ръка е напълно обездвижена. Родният му дом е на "Шейново" 4 в столицата, но не е стъпвал в него от 2010 г. Оттогава не е виждал и родителите си. Търсил ги, но...
Инак Румен е съвсем нормален млад мъж. Има някакъв див чар, романтичният му характер и любознателността изпъкват още на първа среща. Казва, че отдавна се е примирил със съдбата си на инвалид в България и разказва с ирония биографията си. А тя е на пръв поглед обичайна. Завършва 123-о СОУ "Стефан Стамболов" с добър успех. После работи, но все за кратко, като куриер в рекламна агенция, охранител в частна фирма, пласьор... Заради заболяването му никъде не се задържа и, както обича да се шегува, един ден се събужда като събирач на хартия и метал от контейнерите. В хотел "Звездоброй".
"Звездоброй" всъщност е полусрутена лавка, в която преспива два-три месеца през зимата без отопление. Иначе - не гладувал. От контейнерите с много труд на ден се изкарвали поне по 5 лева на ден.
В "Звездоброй" Румен, разочарован от приятелката си, с която се разделили, прописал и стихове...
С живота на клошар се разделил преди година, когато игуменът на манастира в Голямо Буково му предложил подслон, храна и някой лев за джобни срещу пасането на малко стадо кози, собственост на обителта. Така отраслото в столицата момче захваща чобанлъка.
Заради трудолюбието му собственик на голяма ферма в сърцето на Странджа го наема за пастир на стадата си. Днес Румен казва, че е намерил истинското си място в живота. За пръв път попаднал на хора, които го ценят и уважават въпреки недъга му.



"Всяка вяра трябва да се уважава. Поклони се пред чуждата, за да се поклонят и пред твоята"

"Искам пенсионерите да живеят достойно на старини. Искам, ама кой ти чува"

"За инвалиди като мен избор почти няма. Повечето работодатели отказват да наемат дори пробно хората с недъзи"


- Румене, как се свиква с живота в безлюдната планина?
- На мен не ми беше трудно. Баба и дядо в Сопот имаха животни. Сега работата ми не е много тежка, а и случих на прекрасен шеф и колега. За стадата се грижим аз и бай Хамид - възрастен турчин, който ме учи на тънкостите в занаята. С него толкова си допаднахме, че вече не можем един без друг. За мен срамен труд няма. Клошарството да не би да е по-достойно? Тъжно е, но в ХХI век в България за доста от инвалидите друг път няма.
- Ти си живял в манастир, значи си вярващ християнин, а бай Хамид е мюсюлманин. С различията във вярата как я карате?
- Когато човек е човек, религията няма значение. От Хамид научих, че всяка вяра трябва да се уважава. Той и в църква е влизал, и свещ е палил... Поклони се пред чуждата, за да се поклонят и пред твоята вяра...
А и шефът е разкошен - грижи се за нас като за себе си. Храним се заедно. Каквото яде той, това и ние. За пръв път се чувствам ценен като човек и уважаван.
- Завършил си средно образование, не можа ли да намериш работа в града?
- Работих на няколко места, но за кратко. За инвалиди като мен избор почти няма. Повечето работодатели отказват да наемат дори пробно хората с недъзи.
В днешно време хората са се отчуждили, станали са егоисти и всеки си гледа интереса. Ако си различен от останалите, е още по-трудно. Рядко някой ще ти подаде ръка. Всеки гледа да граби, да краде и да се докопа до кокала. За мен няма равен старт. С това отдавна съм се примирил - съдба. От нея не можеш да избягаш.
- Кой вятър те довя в Бургас?
- Като почина баба ми, друг вариант нямаше. Аз съм готвач и се надявах по курортите да си намеря работа. Оказа се абсурд. Отказаха ми всички - само като ме вият. Всеки си мисли - този с една ръка не ми трябва. И клошарството стана неизбежно. Не искам обаче да ме съжаляват. Недостойно е.
- С родителите си не поддържаш ли никаква връзка?
- Аз съм дете на разведени родители. Като ученик живях с майка си. Баща ми се появи чак на абитуриентския ми бал. Подари ми екскурзия до Франция, която ми е най-скъпият спомен. Видях толкова много красиви неща и съм влюбен в тази страна. Е, на брат ми подаръкът бе апартамент, но... Той после го продаде и сега живее в родния ми дом. Със снахата нещо не се долюбваме и се чувствам като натрапник. Та сега и вкъщи не мога да се прибера... От години никой роднина не ме е потърсил. Аз търсих контакти с нашите - безответно, крият се. От 2010 г. не съм ги виждал. Нито те знаят къде съм, как съм, нито аз за тях. Вече свикнах да съм сам.
- Не си ли получавал или търсил помощ по някоя правителствена програма?
- Скоро чух министър Тотю Младенов да се хвали, че хората с увреждания били с приоритет за подпомагане на правителството. Дрън-дрън! Те и Христина Христова, и Шулева обещаваха подобни работи, а нищо не свършиха. Държа да кажа, че съм непукист към политиката и не искам да говоря на тази тема. Това, което виждат очите ми, ми стига. Вижте ги какви коли карат, сменят ги на шест месеца, щото били остарели, какви бонуси получават... А това са пари, които са за хората в нужда.
- Ти с колко преживяваш?
- Получавам пенсия като инвалид. Като ми удържат 3 лв., ми остават около 100. За ерген на моята възраст е обидно. И на мен ми се иска да създам семейство, дом...
- А приятелка имаш ли?
- Имах доскоро. Но ми разби сърцето, разочарова ме. Заради нея стихове прописах. В гората мислите ми почнаха да се римуват. Да не помислите, че съм поет? Стихоплетствам, изливам си така чувствата и мислите. Досега не съм ги показвал на някой, та да разбера имам ли мъничко талант. Амбиции в тази посока обаче нямам.
- За какво мечтае днес Румен?
- Сега виждам светлина в тунела. Във фермата на бай Христо се почувствах приет. Надявам се някой ден да имам дом и семейство, вече съм на 34 години и времето тече.
За хората в неравностойно положение като мен ми се иска държавата да осигури средства поне за съществуване. Политиците не искам да коментирам. Въпрос на желание е, не на празни приказки и обещания. Искам пенсионерите да живеят достойно на старини. Искам, ама кой ти чува.
- Държавата не си е на мястото?
- Както обичаше да казва един мой приятел: "Родината си обичам, но държавата - не."
- Затова много млади хора емигрираха...
- Тяхна си работа. Моето място е тук. Примирил съм се със съдбата, която ми е отредена. По-важно е да бъдеш достоен човек и да си доволен, когато намериш мястото си в живота.

24 септември 2012 г. Поход за независимост на хората с увреждания
Снимка Мариета ТОМОВА