Срамът от прехода руши

Радослав Илиев

Около дългогодишните дебати за паметника "1300 години България" се изписаха стотици страници доводи против монумента, против символиката му, авторите му, вдъхновителите му, против... паметта, изначално!?
Днес почти със сигурност можем да заключим, че дългата поредица на псевдоинтелектуална, "дисидентска", по същество, болшевишка логорея може да спре. Бетонните тела на монумента са в процес на разрушаване, с което и материалният аспект на паметника приключва своето "стърчане". С какво обаче "стърчи" този паметник толкова, че той беше и все още е честа и гореща сцена на политически сблъсък и обществено напрежение?
Разбира се, "анализите" на градоустройствения комплекс около НДК и монумента, определени от новите активни борци (често философи, културолози и "протестъри"), като материален израз на "людмилието", "Работникът-съзидател" от скулптурната композиция като портрет на Тодор Живков и търсенето на призрака на комунизма в работното име "681-1944-1981" са меко казано зле построена демагогия и интелектуално безсилие, което неминуемо показва генезиса на създадения проблем с този паметник, а именно - препотвърждаването на легитимацията, от която се нуждаят:
1. На първо място "интелектуалните стожери" на прехода, които в постпреходна среда отново разчитат основно на жълтопаветни акции и студенстки патос, но той вече не е достатъчен в новата ситуация.
2. Новите "политически реваншисти", които имат да "мъстят" двойно - и за соца, и за прехода. Трудната задача се усложнява, когато този сложен политически маньовър трябва да се случи от управляващата партия, чийто химн може по аналогия да звучи със "Суджук ми дай...".
3. Клиентелата на горните две групи, която чака да усвои поредните ползи от конкретния случай.
В този смисъл паметникът "1300 години България" е невъзможен и нежелан в България, защото по същество той се е превърнал в паметник на прехода.
А паметник на прехода е също толкова неудобен, колкото и идеята, че преходът е свършил. Защото, ако преходът има паметник, ерго живеем в следващ етап. Тази проста истина обаче би направила онтологически невъзможно съществуването и на "интелектуалците", и на техните питомци, но също така и на "храбреца на републиката", който обещава реванш и библейски екзодус от прехода, по парадокс самият той участвал в неговото финализиране.
Затова е важно, след като паметникът е почти изцяло в историята, ясно да се формулират трите аспекта на големия комплекс, който има елитът у нас с прехода и който комплекс елитът реши да успокои с разрушаването на паметника на прехода пред НДК.
***

1.) Първият аспект е политико-идеологическият. Всички паметници и топоси на паметта от социализма са парекселанс места за сблъсък и легитимация още от времето на биполярния модел на 90-те. След прехода обаче реалната политика не позволява политическа утилизация на казуси като Паметника на Съветската армия например, тъй като просто там има ясна позиция от дипломатическия корпус на друга държава. Затова други места стават жертва на "правоверните копнежи" към пълно очищение от комунизма директно и фашистки - през материалните следи на режима. Разбира се, тези копнежи носят на новия комсомол и идеологически коректор нужната обществено-политическа легитимация чрез противопоставяне.
2.) Туристическият и икономическият аспект също е важен момент в реалната картина на проблема. Дори елементарният анализ на социалните мрежи и анкетирането на чуждестранни туристи показва потенциала в един чисто икономически план от туристическата интеграция на тоталитарното наследство, включително и на този монумент*.
В рострата - бел.ред.: на латински: rostra - нос на кораб, в Древен Рим е ораторска трибуна на форума, украсена с носове на вражески кораби, пленени от римляните през 338 пр.н.е. при Анциум в хода на Латинската война (340-338 пр.н.е.), на либералната религия - във фейсбук, лесно и достъпно могат да се проследят апелите на редица чуждестранни организации и обикновени туристи, посетили София, за запазване и социализиране на паметника. Изводът е, че вместо да генерира средства, както в други страни (Италия, Хърватска, Германия, Чехия), това наследство се разрушава и то със сериозно изразходване отново на средства.
3.) Не на последно място стои и моралният аспект. За морала на тези хора обаче не може да се каже много освен, че плашещият проблем не е толкова празнословното интелектуалстване и логорея с патриотарски патос, а фактът, че в голямата си част и идеологическите корективи, и управляващите са хора на хуманитарното знание. Философи, културолози, археолози, литератори и филолози - точно такива хора безочливо и хладнокръвно поставят под съмнение нуждата от пазене на паметта, от съхраняване на наследството, дори от нуждата от дебат за миналото - "няма две мнения", това е девизът, с който се громи и се цитира законът от 05.05.2000 г.**
Тези хора сблъскват памети, сблъскват обществената преценка за "красиво-грозно" с експертното виждане (без значение високата междунордна и национална оценка на професионалните организации), сблъскват отново клишетата на прехода, защото въпреки обещанията за "реванш" от несправедливостта, главните действащи лица са политически, идеологически и интелектуално възможни само в "кувьоза" на прехода, борещи се със стърчането на паметника, за пореден път доказвайки собствената им негодност.
                                  lentata.com

* Христоматиен пример е сградата на вр. Бузлуджа, където всеки ден могат да бъдат срещнати туристи от всички краища на света.
** Закон, обявяващ комунистическия режим за престъпен
                       

Снимки: Станислав Беловски